Читать «Степ ((История на едно пътуване))» онлайн - страница 59

— Кого търсите? — извика жената, като закриваше с ръка очи от слънцето.

— Здравейте! — също й извика Иван Иванич, като се бранеше с бастуна от червеникавото куче. — Кажете ни, ако обичате, тука ли живее Настася Петровна Тоскунова?

— Тука! А защо ви е?

Иван Иванич и Егорушка се приближиха до нея. Тя подозрително ги огледа и повтори:

— Защо ви е?

— Но може би вие самата сте Настася Петровна?

— Е, аз съм!

— Много ми е приятно… Виждате ли, поздравява ви вашата стара приятелка Олга Ивановна Князьова. Това е синчето й. А аз, може да си спомняте, съм родният й брат Иван Иванич… Вие нали сте от N… Там сте се родили и сте се омъжили…

Настъпи мълчание. Пълната жена се вторачи безсмислено в Иван Иванич, сякаш не вярваше или не разбираше, после цялата пламна и плесна с ръце; от престилката й се посипа овес, от очите й бликнаха сълзи.

— Олга Ивановна! — изписка тя, като тежко дишаше от вълнение. — Миличка моя! Ах, Боже мой, какво съм се втрещила като глупачка! Хубавото ми ангелче…

Тя прегърна Егорушка, намокри лицето му със сълзи и съвсем се разплака.

— Господи! — каза тя, като кършеше ръце. — Олечкиното синче! Каква радост! Досущ като майка си е! Одрал й е кожата! Но защо стоите на двора? Заповядайте вътре!

Като плачеше, задъхваше се и говореше вървешком, тя забърза към къщата; гостите се помъкнаха след нея.

— Не съм разтребила — казваше тя, въвеждайки ги в малък задушен салон, пълен с икони и саксии с цветя. — Ах, Света Богородичке! Василиса, иди да отвориш капаците! Ангелче мое! Хубост моя ненагледна! Пък аз и не знаех, че Олечка има такова синче!

Когато тя се успокои и свикна с гостите, Иван Иванич я покани да поговорят насаме. Егорушка отиде в другата стаичка; тук имаше шевна машина, на прозореца висеше клетка със скорец и имаше също тъй много икони и цветя като в салона. До машината стоеше неподвижно някакво момиченце, загоряло, с пухкави като на Тит бузи и с чистичка басмена рокличка. То, без да мига, гледаше Егорушка и очевидно много се притесняваше. Егорушка го погледна, помълча и попита:

— Как се казваш?

Момиченцето помръдна устни, направи плачлива физиономия и тихо отвърна:

— Атка…

Това значеше: Катка.

— Той ще живее при вас — шепнеше в салона Иван Иванич, — ако имате добрината да го вземете, а ние ще ви плащаме по десет рубли на месец. Момчето не е разглезено, тихо е.

— И аз не зная какво да ви кажа, Иван Иванич! — плачливо въздишаше Настася Петровна. — Десет рубли са добри пари, ама си е страшно да вземеш чуждо дете! Ако се разболее или нещо…

Когато отново повикаха Егорушка в салона, Иван Иванич вече стоеше с шапка в ръка и се сбогуваше.

— Какво пък? Значи нека сега остане у вас — казваше той. — Сбогом! Остани, Егор — каза той, като се обърна към племенника си. — Мирувай, слушай Настася Петровна… Сбогом! Утре ще дойда пак…

И той си отиде. Настася Петровна още веднъж прегърна Егорушка, нарече го ангелче и разплакана, започна да принася на масата. След три минути Егорушка вече седеше до нея, отговаряше на безкрайните й разпитвания и ядеше блажна топла чорба от зеле.