Читать «Степ ((История на едно пътуване))» онлайн - страница 13

— Соломон! Соломон!

— Соломон! Соломон! — повтори в къщата женският глас.

Външната врата жаловито изскърца и на прага се показа нисък млад евреин, червенокос, с голям птичи нос и плешивина посред твърдата къдрава коса; беше облечен с късо, много износено сако със закръглени поли и къси ръкави и с къси панталонки от трико, поради което изглеждаше ситен и трътлест като оскубана птица. Това беше Соломон, братът на Мойсей Мойсеич. Той мълчаливо, без да поздравява, а само някак странно усмихнат, се приближи до кабриолета.

— Иван Иванич и отец Христофор пристигнаха! — каза му Мойсей Мойсеич с такъв тон, сякаш се страхуваше, че няма да му повярва. — Ох, брех, чудна работа, такива добри хора ни изненадаха! Хайде, Соломон, вземи им нещата! Заповядайте, скъпи гости!

След малко Кузмичов, отец Христофор и Егорушка вече седяха край стара дъбова маса в една голяма, мрачна и празна стая. Масата беше почти самотна, тъй като освен нея, един диван с продупчена мушама и три стола в стаята нямаше никакви други мебели. Пък и столовете не всеки би се решил да нарече столове. Те бяха някакви жалки подобия на мебели с отживяла времето си мушама и силно огънати назад облегалки, които им придаваха голямо сходство с детски шейни. Трудно беше да се разбере какво удобство бе имал предвид неизвестният дърводелец, огъвайки така немилостиво облегалките, и на човек му се искаше да си мисли, че за това е виновен не дърводелецът, а някакъв пътуващ циркаджия, който в желанието си да се похвали със силата си бе огънал облегалките на столовете, после се бе заловил да ги поправя и още повече ги бе изкривил. Стаята изглеждаше мрачна. Стените бяха сиви, таванът и корнизите — опушени, по пода имаше пукнатини и зееха дупки с неизвестен произход (струваше ти се, че ги е пробил с тока си все същият циркаджия) и изглеждаше, че ако сложеха и десетина лампи, стаята щеше да си остане тъмна. Нито на стените, нито по прозорците имаше нещо подобно на украшения. Впрочем на едната стена в сива дървена рамка висеше някаква наредба с двуглав орел, а на другата — в също такава рамка някаква гравюра с надпис: „Равнодушието на човеците“. Не можеше да се разбере към какво бяха равнодушни човеците, тъй като гравюрата бе силно потъмняла от времето и щедро оплюта от мухи. В стаята миришеше на мухъл и на кисело.

След като въведе гостите, Мойсей Мойсеич продължи да се извива, да пляска с ръце, да се потрива и да възклицава радостно — всичко туй той смяташе за необходимо да прави, за да изглежда необикновено вежлив и любезен.

— Кога минаха оттук нашите каруци? — попита го Кузмичов.

— Една част мина тая сутрин, а другата, Иван Иванич, си почива тук на обяд и надвечер потегли.

— Ами… Минавал ли е оттук Варламов или не?

— Не, Иван Иванич. Вчера сутринта мина управителят му Григорий Егорич, разправяше, че сега той трябвало да е в чифлика на молоканина.

— Много добре. Значи сега ще настигнем кервана, а после отиваме и при молоканина.