Читать «Лекомислената» онлайн - страница 15

Следобед се смрачи. Когато Олга Ивановна влезе в гостната, Коростельов спеше на кушетката, сложил главата си на копринената възглавница, бродирана със сърма. „Кхи-пуа… — хъркаше той — кхи-пуа“.

И лекарите, които идваха да дежурят и си отиваха, не забелязваха безпорядъка. Това, че чужд човек спеше в гостната и хъркаше, етюдите по стените, чудатата обстановка, както и че домакинята беше невчесана и нехайно облечена — всичко това сега не будеше ни най-малък интерес. Един от лекарите, без да иска, се засмя за нещо и този смях прозвуча някак странно и плахо, дори стана страшно.

Когато Олга Ивановна влезе веднъж в гостната, Коростельов вече не спеше, а седеше и пушеше.

— Той има дифтерит в носната кухина — каза той полугласно. — И сърцето вече не го бива. Всъщност работата е лоша.

— Ами пратете да повикат Шрек — каза Олга Ивановна.

— Идва вече. Тъкмо той забеляза, че дифтеритът е минал и в носа. Какво може да направи Шрек. Всъщност какво като е Шрек. Той е Шрек, аз съм Коростельов — и нищо повече.

Времето течеше ужасно бавно. Олга Ивановна лежеше облечена в неоправеното от сутринта легло и дремеше. Струваше й се, че цялата квартира, от пода до тавана, е изпълнена с огромно парче желязо и че ако желязото бъде изнесено навън, на всички ще им стане весело и леко. Като се разсъни, си спомни, че това не е желязо, а болестта на Димов…

„Nature morte, курорт… — мислеше си тя и отново се унасяше — спорт… корт… Ами Шрек? Шрек, ек, век… крек… А къде са сега моите приятели? Знаят ли те за нашето нещастие? Господи, спаси ме… избави ме! Шрек, век…“

И отново желязото… Времето се точеше бавно, а часовникът на долния етаж биеше често. И непрекъснато се звънеше, идваха лекари… Влезе прислужницата с празна чаша на подноса и попита:

— Госпожо, да оправя ли леглото?

И като не получи отговор, излезе. Долу удари часовникът; присъни й се дъждът на Волга и отново влезе някой в спалнята, изглежда, външен човек. Олга Ивановна скочи и позна Коростельов.

— Колко часа е? — попита тя.

— Към три.

— Как е?

— Как! Дойдох да ви кажа: свършва…

Той изхлипа, седна на кревата до нея и избърса сълзите си с ръкава. Тя не можа да разбере веднага, но цялата изстина и започна бавно да се кръсти.

— Свършва… — повтори той с тънък глас и отново изхлипа. — Умира, защото пожертва себе си… Каква загуба за науката! — каза той с болка. — В сравнение с нас той беше велик, необикновен човек! Каква дарба! Каква надежда беше за всички ни! — продължаваше Коростельов, кършейки ръце. — Господи Боже мой, той беше такъв учен, какъвто сега със свещ да търсиш, не можеш да намериш. Оска Димов, Оска Димов, какво направи ти! Ах, ах, Боже мой!