Читать «Кибритената клечка» онлайн - страница 5

— Къде е господарят ти? — попита го Чубиков.

— Убиха го, ваше високоблагородие.

Като каза това, Николашка замига и се разплака.

— Знаем, че са го убили. Но къде е той сега? Тялото му къде е?

— Разправят, че го измъкнали през прозореца и го заровили в градината.

— Хм!… Резултатите от следствието вече са известни в кухнята… Лошо. Ти, любезни, къде беше през онази нощ, когато са убили господаря ти? Тоест в събота?

Николашка вдигна глава нагоре, проточи врат и се замисли.

— Не мога да знам, ваше високоблагородие — каза той. — Бях си пийнал и не помня.

— Alibi! — прошепна Дюковски, като се усмихна и потри ръце.

— Тъй. Ами от какво е тази кръв под прозореца на господаря ти?

Николашка вирна глава и се замисли.

— По-бързо мисли! — каза полицейският началник.

— Сегинка. Тази кръв е от нищо и никакво, ваше високоблагородие. Кокошка клах. Клах я най-обикновено, както всякога, ама тя да вземе, че да се изскубне от ръцете ми, да вземе, че да побегне… Точно от това е и кръвта.

Ефрем даде показания, че наистина Николашка всяка вечер коли кокошки и на различни места, но никой не бил видял недоклана кокошка да бяга из градината, което все пак не може да се отрича безусловно.

— Alibi — усмихна се Дюковски. — И какво глупаво alibi!

— С Акулка имаше ли вземане-даване?

— Не крия.

— А господарят ти я прилъга?

— Съвсем не. Мене Акулка ми я отне ето този, господин Псеков, Иван Михайлич, а на Иван Михайлич му я отне господарят. Така беше.

Псеков се смути и зачеса лявото си око.

Дюковски впери очи в него, прочете смущението му и трепна. Видя, че управителят носи сини панталони, на които по-рано не бе обърнал внимание. Панталоните го подсетиха за сините власинки, намерени по репея. Чубиков на свой ред изгледа подозрително Псеков.

— Отивай си! — каза той на Николашка. — А сега позволете да ви задам един въпрос, господин Псеков. Вие, не ще и дума, сте били тук в събота срещу неделя?

— Да, в десет часа вечерях с Марк Иванич.

— А след това?

Псеков се обърка и стана от масата.

— След това… след това… Наистина не помня — замънка той. — Пих много тогава… Не помня къде и кога съм заспал… Защо всички ме гледате така? Сякаш аз съм убиецът!

— Къде се събудихте?

— Събудих се на печката в кухнята за слугите… Всички могат да потвърдят. Как съм се озовал на печката, Не зная…

— Не се вълнувайте… Акулина познавахте ли?

— В това няма нищо особено…

— От вас ли тя мина при Кляузов?

— Да… Ефрем, дай още гъби! Искате ли чай, Евграф Кузмич?

Настана тежко, досадно мълчание, което продължи около пет минути. Дюковски мълчеше и не откъсваше острия си поглед от пребледнялото лице на Псеков. Мълчанието бе нарушено от следователя.

— Ще трябва — каза той — да идем в голямата къща и да поприказваме там със сестрата на покойния, Маря Ивановна. Може би тя ще ни даде някакви указания.

Чубиков и помощникът му благодариха за закуската и тръгнаха към господарската къща. Те свариха сестрата на Кляузов, Маря Ивановна, четиридесет и пет годишна мома, да се моли пред високия фамилен иконостас. Като видя гостите с чанти и фуражки с кокарди, тя пребледня.