Читать «Дамата с кученцето» онлайн - страница 9

И тогава неочаквано си спомни как в оная вечер на гарата, когато изпрати Ана Сергеевна, си мислеше, че всичко е свършено и вече никога няма да се видят. Но колко далеч е бил краят!

На една тясна мрачна стълба, където имаше надпис „Вход за амфитеатъра“, тя се спря.

— Как ме изплашихте! — каза тя задъхана, все още бледа и зашеметена. — О, как ме изплашихте! Едва се крепя. Защо дойдохте? Защо?

— Но разберете, Ана, разберете… — продума той тихо, трескаво. — Моля ви, разберете…

Тя го гледаше със страх, с молба, с любов, гледаше го втренчено, за да попие по-дълбоко в паметта си чертите му.

— Толкова страдам! — продължаваше тя, без да го слуша. — През цялото това време мислех само за вас, живеех с мислите си за вас. Искаше ми се да забравя, да забравя, но защо, защо дойдохте?

На площадката над тях двама гимназисти пушеха и гледаха надолу, но на Гуров му беше безразлично, той притегли Ана Сергеевна и започна да я целува по лицето, страните, ръцете.

— Какво правите, какво правите! — говореше тя с ужас и го отстраняваше от себе си. — Ние сме обезумели. Заминете си още днес, веднага си заминете… Заклевам ви във всичко свято, умолявам ви… Идва някой!

Някой се качваше по стълбата.

— Трябва да заминете… — продължаваше да шепне Ана Сергеевна. — Чувате ли, Дмитрий Дмитрич? Аз ще дойда при вас в Москва. Никога не съм била щастлива, сега съм нещастна и никога, никога няма да бъда щастлива, никога! Не ме карайте да страдам още повече! Кълна ви се, ще дойда в Москва. А сега да се разделим! Мили мой, добрият ми, скъпият ми, да се разделим!

Стисна му ръката и заслиза бързо надолу, като непрекъснато се обръщаше да го види и по очите й личеше, че наистина не беше щастлива… Гуров постоя малко, ослуша се и когато всичко утихна, взе от закачалката шубата си и излезе от театъра.

Глава 4

И Ана Сергеевна започна да идва при него в Москва. Веднъж на два-три месеца заминаваше от С. и казваше на мъжа си, че отива да се посъветва с някакъв професор за своята женска болест — и мъжът й вярваше и не вярваше. Като пристигнеше в Москва, отсядаше в „Славянский базар“ и веднага пращаше при Гуров прислужника с червената фуражка. Гуров идваше при нея и никой в Москва не знаеше за това.

Веднъж той отиваше пак така при нея в едно зимно утро (куриерът беше идвал при него вечерта, но не го беше намерил). С него вървеше дъщеря му, която той искаше да изпрати до гимназията, защото му беше на път. Валеше едър мокър сняг.

— Сега е плюс три градуса, а пък вали сняг — обясняваше Гуров на дъщеря си. — Обаче тази топлина е само на повърхността на земята, а в горните слоеве на атмосферата температурата е съвсем друга.

— Татко, а защо през зимата не гърми?