Читать «Малкият принц» онлайн - страница 23

— Виж какво — казах аз на малкия принц, — твоите спомени са много хубави, но аз още не съм поправил самолета си, нямам вече вода за пиене и ще бъда щастлив, ако също като тебе бих могъл да тръгна полекичка към някой извор!

— Моят приятел — лисицата… — каза ми той.

— Мило мое, не става вече дума за лисицата!

— Защо?

— Защото човек може да умре от жажда…

Той не разбра моето разсъждение и ми отговори:

— Добре е да имаш приятел, дори ако трябва да умреш. Аз съм много доволен, че лисицата ми беше приятел…

„Той не проумява колко голяма е опасността — казах си аз. — На него му стига малко слънце…“ Но той ме погледна и отговори на моята мисъл:

— И аз съм жаден… Нека потърсим някой кладенец…

Аз махнах уморено с ръка; безсмислено е да търсиш наслуки някакъв кладенец в безпределността на пустинята. И все пак тръгнахме.

След като бяхме вървели с часове мълчаливо, смрачи се и звездите почнаха да светят. Поради жаждата малко ме тресеше и аз ги виждах като насън. Думите на малкия принц подскачаха в съзнанието ми.

— Значи и ти, и ти си жаден? — попитах го аз.

Но той не отговори на въпроса ми. Той каза простичко:

— Водата също тъй помага на сърцето…

Аз не разбрах неговия отговор, но млъкнах… Знаех, че не бива да го разпитвам.

Той беше уморен. Седна. Аз седнах до него. И след кратко мълчание той добави:

— Звездите са хубави поради едно цвете, което не се вижда…

Аз отговорих — „разбира се“ и без да кажа нещо, погледнах гънките на пясъка, огрени от луната.

— Пустинята е хубава — добави той.

Това беше вярно. Аз винаги съм обичал пустинята. Сядаш върху някоя пясъчна дюна. Не виждаш нищо. Не чуваш нищо. И все пак нещо мълчаливо свети…

— Пустинята е хубава — каза малкият принц — от това, че някъде в нея има скрит кладенец…

Аз се изненадах, като разбрах изведнъж отде идеше тая тайнствена светлина на пясъка. Когато бях малко момченце, живеех в една старинна къща, за която поверието казваше, че в нея има заровено имане. Разбира се, никой никога не можа да го намери, нито може би го е и потърсил. Но то омагьосваше цялата къща. Моята къща криеше в дъното на сърцето си една тайна…

— Да — казах аз на малкия принц, — все едно дали се отнася за къща или за звездите, или за пустинята: онова, което им дава красота, е невидимо!

— Доволен съм — каза той, — че си съгласен с моята лисица!

Тъй като малкият принц заспиваше, аз го взех на ръце и отново тръгнах. Бях развълнуван. Струваше ми се, че нося крехко съкровище. Струваше ми се дори, че на Земята няма нищо по-крехко. Гледах под лунната светлина това бледо чело, тия затворени очи, тия кичури коси, полюшвани от вятъра, и си казвах: „Това, което виждам, е само обвивка. Най-важното е невидимо.“

И тъй като полуотворените му устни очертаха една смътна усмивка, аз си казах още: „Онова, което толкова ме вълнува в тоя малък спящ принц, то е неговата вярност към едно цветче, то е образът на розата, която свети в него като пламък на лампа, дори когато той спи…“

И усещах, че той е още по-крехък. Трябва добре да пазим лампите: един повей на вятъра може да ги угаси… И вървейки така, призори намерих кладенеца.