Читать «Малкият принц» онлайн - страница 19

— Питам се — рече той — дали звездите не са осветени, за да може всеки човек да намери някой ден своята звезда. Виж моята планета. Тя е точно над нас… Но колко е далеч!

— Тя е хубава — каза змията. — За какво си дошъл тук?

— Имах неприятности с едно цвете — отвърна малкият принц.

— А-а! — рече змията. И млъкнаха.

— Де са хората? — обади се най-сетне малкият принц. — В пустинята човек се чувствува малко самотен…

— Човек е самотен и между хората — каза змията. Малкият принц й отправи дълъг поглед:

— Ти си чудновато животно — каза й най-сетне той. — Тъничка колкото един пръст…

— Но съм по-могъща от пръста на цар — рече змията.

Малкият принц се усмихна:

— Ти не си много могъща… ти дори нямаш крака… ти не можеш дори да пътешествуваш…

— Аз мога да те отнеса по-надалеч, отколкото всеки кораб — каза змията.

Тя се нави около глезена на малкия принц като златна гривна:

— Всеки, когото досегна, го възвръщам на земята, от която е дошъл — добави тя. — Но ти си чист и идеш от една звезда…

Малкият принц не отговори нищо.

— Жал ми е за тебе, ти си толкова слаб върху тая земя от гранит. Някой ден, ако много ти домъчнее за твоята планета, мога да ти помогна. Аз мога…

— О! Много добре разбрах — рече малкият принц, — но защо през всичкото време ти говориш със загадки?

— Аз разрешавам всички загадки — каза змията. И млъкнаха.

XVIII

Малкият принц прекоси пустинята и видя само едно цветче. Едно цветче с три листенца, едно съвсем незначително цветче…

— Добър ден. — каза малкият принц.

— Добър ден — каза цветчето.

— Де са хората? — попита учтиво малкият принц.

Цветчето бе видяло един керван, който бе минал някога край него.

— Хората ли? Мисля, че има шест-седем души. Видях ги преди години. Но никога не се знае де са. Тях вятърът ги носи. Те са лишени от корени и това им пречи.

— Сбогом — рече малкият принц.

— Сбогом — каза цветчето.

XIX

Малкият принц се изкачи на една висока планина. Единствените познати нему планини бяха трите вулкана, които стигаха до коляното му. А угасналият вулкан му служеше за столче. И затуй малкият принц си рече: „От такава висока планина ще видя наведнъж цялата планета и всички хора…“ Но не видя нищо друго освен острите скали на един връх.

— Добър ден — каза за всеки случай той.

— Добър ден… добър ден… добър ден… — отвърна ехото.

— Кои сте вие? — рече малкият принц.

— Кои сте вие… кои сте вие… кои сте вие… — отвърна ехото.

— Бъдете мои приятели, аз съм сам — каза той.

— Аз съм сам… аз съм сам… аз съм сам… — отвърна ехото.

„Каква странна планета — помисли си той. — Цялата суха, цялата с остри върхове и цялата солена. И хората нямат въображение. Те повтарят, каквото им се каже… На моята планета аз имах едно цветче: то винаги първо заговорваше…“

XX

Но случи се така, че след като дълго бе вървял сред пясъците, скалите и снеговете, малкият принц намери най-сетне един път. А пътищата винаги водят при хората.

— Добър ден — каза той.

Беше стигнал до градина с цъфнали рози.

— Добър ден — казаха розите.

Малкият принц ги погледна. Всички приличаха на неговото цветче.

— Кои сте вие? — попита ги той смаян.