Читать «Пролет» онлайн

Ангел Каралийчев

Пролет

I

Тя е дошла откъм крайния кладенец, позлатила е пръстените на желязната верига, навела се над кофата, намокрила ясно чело и силно я люшнала във въздуха.

Почукала с припрени пръсти по вратата на малката воденичка — събудила Миха воденичаря. Станал Михо. Наметнал брашняната си дрешка, запушил с пръстената троянска лула и тръгнал надоле към буренясалия яз.

Промъкнала се през върбичките и тичешком влязла в село. Преварила. Рано, преди орехчанки да намерят менци и забързат към Голямата чешма. Разнесла е по улиците топъл син лъх. Хлопнала лудо вратнята и се втурнала в широкия равен двор на дяда Дима Хайдутина. Черното куче, което лежало под стряхата, скокнало, догонило я и я сръвало. Тя изпищяла, прескочила харманския плет, минала в градинката, навела се и проляла ясни детски сълзи над сините зюмбюли и червените иглики. Сливите посипали русата й коса с упоителен прашец.

Ходила е по хармана — за да отпечата стъпките си. Целувала е клончетата и когато през сълзи се засмяла — зелените пъпки се пукнали. Скочила е над плевника, уловила се за черничевия клон и се залюляла — вдигала се нагоре, падала надоле, — докато клонът изпращял, счупил се и тя паднала на покрива. Ударила си белия крак и го навехнала. Съборила е много керемиди, които паднали и се строшили на парчета.

Най-подир се върнала лудетината към къщи. Полекичка раздвоила клоните на вишните, които засенчват прозорците на малката стая, и стъклата светнали. Притаила дъх, дяволито погледнала и почукала три пъти.

— Илия! Илия! Защо не ставаш, сънльо?

А Илия спи като къпано дете и чува как над главата му бият две огромни гълъбови крила.

— Хайде!

Илия се хваща за една перушинка и почва да се издига. Лети. Гледа: селото е останало долу, а реката се превила, тънка, тънка като копринен конец. Орехово се върти като колело и потъва в син пламък. Изведнъж перушинката се отскубва и той полетява надолу. Пада като камък — ще се убие! Но две ръце го хващат под раменете. Отново започва да се издига. Пак отива към небето. Ето, вижда се божието село. Пеят петли и кучета лаят. А сърцето му бие — ще изхвръкне.

Кой чука на прозореца? Моли го. Шъпне със задъхан глас:

— Илия! Време е! Слънцето напече… Стани, момчето ми!

— Хей! Илия! Ставай! — изръмжа груб дебел глас през полуотворената вратичка на пещника. — Спи, магарето, като заклан.

II

Скочи.

Тръгна Илия да оре. Утрото е осипало пътя с бисерни зърна росен смях. Стъпиш ли — изплъзват се като живи под краката. Градините размахват клони през плетищата и ръсят брашно. Под всяка слива някой тази сутрин е разсипал по един козлен чувал.

— На добър час, Илия! — шепне изкривената ниска къщурка на баба Кънювица. Ще се мерне пред вратника вещицата, ще те стрелне с очи. А тя има зли очи. Догонят ли те, когато заминаваш — злото ще се намери в колата. Ще пипне здраво ритлите и целият ден ще тръгне наопаки. Или ралото ще закачи за корен и ще изпращи, или волът ще заболее, или пъдарят ще те хване, когато увиснеш на чужда череша.

— Не гледай, защото ще ти направят магия!

Воловете весело клатят опашки, клатят рога, а погледите им летят към сините ниви — в утрото — люшнати жита.