Читать «Орли» онлайн

Ангел Каралийчев

Орли

Повя и зелените ливади зашумяха като облаци. Две бели глухарчета се завъртяха из въздуха. Учудено се спряха над откосите, поеха към кладенеца и си захортуваха. Отсреща, над големия синор, нивите заплакнаха жълти снаги. Окъснелите кадънки порониха лист.

Жельо се опря на косата и загледа Каля: много е хубава. Туй лято тя е като пукната ябълкова пъпка. И гръдта й наедря. Едвам я удържа елечето. Плод. Нейната кожа, ожурена от вятъра и слънцето, потъмня. Ръцете й заякнаха. Да не му е буля… Жельо я гледаше как сръчно вилечи сеното, запретнала поли, пипнала двурогата дрянова вила. Как се гънеше под измокрената от пот риза младият гъвкав стан.

Каля усети погледа му и се обърна изведнъж. По разведреното й лице заигра лек смях. Жельо наведе очи, бръкна в пояса си, извади черната табакера, сви цигара и дълго цъка с огнивото. Като глухарче, като въздишка излезе от устата му бяло тютюнево кълбо.

Една голяма синя сянка бърже мина по откосите, през вилеците и потъна сред сребърния върбов листак. Подир нея още по-бърже се втурна втора.

Каля сложи ръка на чело, повдигна очи: два орли се гонеха по небето.

— Жельо, виж!

— Кое?

— Горе: орел и орлица. Гонят се.

— Кой знае, може и двете да са мъжки.

— Не са.

— Че ти де знаеш?

— По крилата: на орела са по-големи.

Жельо дълго гледа двете птици, които се бяха подгонили по вишното небе, и сякаш чу задъхания мах на крилата им. Буля му се протегна.

— Ох! Ожъднях.

— Да ида да напълня бъкела.

— Иди, ама не се май.

Жельо тръгна към колата.

— Чувай, Жельо, бърже! Горя. Чувай какво ще ти кажа: да бяхме двамата с тебе орли… да имахме двамката криле и да се понесем над ливадите. Като вятъра. Аз ще съм орлицата. Можеш ли ме стигна, орльо? Ай, можеш ли? Я ме погледни в очите! Досрамя го. И туй ми било мъж. Пеленаче!

Жельо дигна очи: какво искаш?

— Тръгвай де, жадна изгорях. Какво се потриваш? Лъжа те, че можеш ти да бъдеш орел!

Жельо наведе глава, откачи бъкела от ритлата, слезе към брега и потъна сред върбалака. Когато се наведе над кладенчето, нагреба с шъпа студена вода и наплиска пламналото си чело. Сърцето му силно туптеше. Какво искаше буля му?

Ожъдняла е. Трепери. Опасна жена.

— Я ме погледни в очите!

Нейните очи. Зелени като дълбокия вир пред дядовата Пейова воденица. Горят със затаен пламък. Сякаш стара омайница й беше дала да пие паничка с девет билки, брани от самодивското хорище, и тя, когото погледнеше, омагьосваше го. А може и тъй да е. Де да я знаеш баба Рада — майка й. Казват, че я виждали гола да ходи из нивята. Гърмели подире й — куршум не я лови. Месеца в кринче снемала. А тетьо й — Къньо циганина — кой знае откъде го е довял вятърът в Змейово. Дошъл една пролет и се главил ратай у дяда Ивана Хаджията. Заработил онзи циганин — не могат да го спрат. Много му споряло. А неделен ден, като пипнел гъдулката, младо и старо разигравал. Малко била крива дясната му ръка и една нощ, като забягнал с дядовата Иванова дъщеря, на всичките змейовчани докривяло. Не се вдигнал никой да го гони, защото криворъкият циганин знаел да върти хубаво и лъка, и ножа. Поели из делиорманските гори и три години не се чули, не се видели.