Читать «Устата на гроба» онлайн - страница 62

Опитах да се добера до вратата, но не успях — хеликоптерът се беше забил челно, с нос към морето, откъм външната страна на рифовете, и ударът ме беше запратил под арматурното табло. Вратата се падаше точно над главата ми, но не можех да я стигна с ръце. Пък и бях твърде зашеметен и замаян за каквито и да било сериозни опити. През разбитото предно стъкло и надупчения корпус нахлуваше ледена вода. За миг настъпи гробна тишина, нарушавана само от шума на нахлуващата вода, но после автоматът поднови стрелбата. Куршумите се забиваха над главата ми. На два пъти ми се стори, че някой ядосано ме дърпа за дясното рамо, и потопих още по-дълбоко главата си в студената вода. Вероятно поради комбинирания ефект от проникналата в кабината вода и от куршумите, които шибаха задницата, хеликоптерът се наклони напред, спря за момент, после се хлъзна от рифа и се устреми като камък към дъното, с носа напред.

Пета глава

Сряда привечер — осем и четирийсет вечерта

Една от най-нелепите измислици, разпространявана от хора, които едва ли разбират за какво говорят, е глупашката идея, че смъртта от удавяне била лека и безболезнена и едва ли не приятна. Там е работата, че не е. Това е ужасна смърт. Зная го, защото в момента се давех и не ми беше никак приятно. Главата ми се издуваше сякаш я пълнеха с въздух под налягане, очите и ушите ме боляха ужасно, носът, устата и стомахът ми бяха пълни с вода, а дробовете ми все едно бяха пълни с бензин и горяха. Може би ако отворех уста, за да облекча огнената агония на дробовете, и поемех дълбоко последния си дъх, щеше да настъпи приятната лекота и забравата. Но не ми се вярваше.

Проклетата врата се беше заклещила. Всъщност чудно щеше да е, ако не се беше заклещила след удара в рифа и втория удар в дъното. Бутах вратата, дърпах я и биех по нея с юмруци, но тя не помръдваше. Кръвта гърмеше в ушите ми, огнено менгеме мачкаше гърдите ми и изтласкваше живота от тялото ми. Запънах крака на контролното табло и хванах дръжката на вратата. Получи се нещо като лост. Натисках с всичката сила на отиващия си живот. Кожата на дланите ми се смъкваше, а от натиска тялото ми се изместваше нагоре и назад към вътрешността на корпуса. Дробовете ми вече не издържаха. Струваше ми се, че смъртта не може да е по-лоша от тази агония. От натиска и малкото останал въздух напусна гърлото ми, аз отворих уста и поех последния си дълбок дъх — последната голяма глътка морска вода в живота ми.