Читать «Устата на гроба» онлайн - страница 59

— Точно така. Само че напоследък хич го няма. Наскоро загуби сина си и бъдещия си зет. Самолетна катастрофа. Казват, че това го съсипало. Хората наоколо много го ценят.

Вече бяхме стигнали южния край на Дъб Сгир и изведнъж пред нас се изпречи замъкът. Въпреки назъбените си стени, кръглите кули и бойниците, той трудно можеше да се сравни с двореца Уиндзър. Нещо като джобно издание. Само че гледката наоколо беше ненадмината, дори и от Уиндзър. Замъкът беше построен на върха на една почти отвесна петдесетметрова скала и ако човек се надвесеше твърде много от прозореца на спалнята си, първото нещо, което щеше да го спре бяха скалите, само че те се намираха много по-надолу. Дори нямаше да отскочи.

Вдясно под замъка имаше малко изкуствено заливче. Вероятно там някога е била паднала скала, а след това с цената на много труд вдлъбнатината е била разширена до около трийсет метра. От извадените оттам камъни и чакъл беше изграден вълнолом във формата на подкова, чийто вход към залива не беше по-широк от пет-шест метра. Наблизо се строеше малък навес, който едва ли щеше да може да побира нещо повече от гребна лодка.

Уилямс се издигна на около шейсет метра над замъка. Той представляваше отворено към сушата каре. Откъм морето имаше две назъбени кули, върху едната от които се вееше знаме, а върху другата бе вдигната телевизионна антена. За мое учудване островът не беше толкова пуст, колкото ми се видя от морето. Малко зад замъка имаше тревна площ, широка около двеста метра и доста равна. Тревата очевидно беше съвсем истинска, а не от стандартнозеления тип за голф, и това се доказваше от няколкото кози, които прилежно пасяха по нея. Уилямс опита да се приземи на тревата, но силният вятър му попречи и затова той се придвижи към източната част на замъка и кацна на завет зад нето, близо до ръба на скалата.

Излязох и като наблюдавах с едно око козите, тръгнах да заобикалям ъгъла на замъка. Точно тогава буквално се сблъсках с момичето.

Винаги съм знаел за какво да гледам, ако случайно срещна девойка на някой отдалечен шотландски остров. За фустанела, разбира се. Направо не можех да си представя шотландска девойка без фустанела. След това идваха шетландът и тежките калеври. Освен това косата й трябваше да бъде гарвановочерна, а очите — зелени, буйни и отнесени. Щеше да се казва Дирдри. Тази, която срещнах сега, обаче изобщо не отговаряше на представите ми, с изключение на очите, които не бяха нито зелени, нито отнесени, но от малкото, което видях, ми се сториха достатъчно буйни. Русата й коса беше подрязана в модерния фестониран стил на деня, при който отстрани косата следва очертанията на главата, а бретонът стига до веждите, така че и при най-слабия вятър от лицето се вижда възможно най-малка част. Иначе носеше моряшка блуза на хоризонтални сини и бели райета и избелели джинси, които сигурни бяха пришити върху нея с портативна шевна машина, защото не виждах как по друг начин би могла да се напъха в тях. Беше боса. Очевидно цивилизоващото въздействие на телевизията се усещаше дори и в най-отдалечените точки на империята. Казах: