Читать «Устата на гроба» онлайн - страница 51

Дори и седмица беше много. Досега бяхме прекарали във въздуха около осем часа, а ги усещах като високосна година.

Още първият ни опит на север по бреговата линия докара една от многобройните последвали фалшиви тревоги през този ден. Двайсет минути след като напуснахме Торбей, попаднахме на вливаща се в морето река. Малка, но все пак река. Проследихме я на около миля срещу течението и стигнахме до нещо като скалисто ждрело, където надвисналите над реката дървета я скриваха напълно от нашите погледи.

— Дай да видим какво има там — извиках в микрофона.

Уилямс кимна:

— Добре. Тъкмо отминахме едно удобно за приземяване място. Ще се върнем и ще ви сваля.

— Нали имаш лебедка? Защо не ме спуснеш с нея?

— Ако разбирахте поне малко от ефекта на силни ветрове в затворени котловини, никога нямаше да ви хрумне да говорите подобни неща отвърна той. — Дори и на шега. Не забравяйте, че трябва да върна хеликоптера цял.

Той обърна и се приземи без особени затруднения на завет зад една скала. Пет минути по-късно вече навлизах под сводовете на дърветата. След още пет минути бях обратно в хеликоптера.

— Нищо, а? — запита лейтенантът.

— Нищо. В самото начало на ждрелото има паднал дъб, който препречва реката.

— Може да е подвижен.

— Може, ама тежи поне два тона, затънал е в тинята и явно е там от години.

— Добре, добре. Естествено, че няма да улучим още от първия път.

След малко попаднахме на друга река. Тя беше още по-малка и по нея едва ли би могла да плава дори и малка лодка, но въпреки това я проследихме донякъде. На половин миля от устието и видяхме бързеи и се върнахме обратно. До пълното настъпване на деня вече бяхме покрили северната част на района. Намирахме се на място, където стръмните планински ридове преминаваха в почти отвесни скални зъбери, в чието подножие се разбиваха морските вълни.

— Колко още продължава така? — запитах аз.

— Десетина-дванайсет мили до носа на Лох Леърг.

— Познаваш ли мястото?

— Летял съм натам десетки пъти.

— Има ли пещери?

— Нито една.

Всъщност и аз не мислех, че има.

— А какво има в тази посока? — и посочих на запад, където скалистият бряг, отстоящ на не повече от пет мили от нас, но почти изцяло закрит от гъстата пелена на дъжда и облаците, се спускаше отвесно от носа на Лох Леърг в пролива на Торбей.

— Там дори и чайките нямат къде да стъпят. Повярвайте.

Повярвах му и се върнахме по обратния път до мястото, откъдето започнахме, след което продължихме на юг. Морето между остров Торбей и сушата беше като кипяща каша. През целия лиман в източна посока се гонеха огромни белогриви вълни, от чиито стръмни гребени заплашително се спускаше кремава пяна. Времето беше толкова лошо, че не се виждаха никакви кораби, дори и големите дрифтери бяха предпочели да не излизат. Бурният вятър така разтърсваше и подмяташе хеликоптера, че той приличаше на загубил управлението си високоскоростен влак, който всеки момент ще дерайлира. При тези условия ми трябваше само един час полет и вече бях намразил хеликоптерите за цял живот. Само че като си помислех как ли би се чувствувал човек в лодка там долу, в кипящите води на тъмния лиман, усещах в себе си зараждането на някаква привързаност към проклетата машина.