Читать «Устата на гроба» онлайн - страница 13

Хънслет вече беше включил електрическата лебедка за веригата. Сама по себе си лебедката работи почти безшумно, но при вдигане на котвата източниците на шум са четири — преминаването на веригата през шлюза, палецът на храповия механизъм, барабанът и сандъкът, в който пада веригата. Относно първия източник не можеше да се направи нищо, но с вдигнатия палец на храповия механизъм и с подложения брезент в сандъка за веригата нивото на шума се оказа учудващо ниско. По повърхността на морето звукът се движи много бързо, а най-близките яхти се намираха на около двеста метра от нашата, тъй като изобщо не жадувахме компанията им. В залива на Торбей тези двеста метра ни караха да се чувстваме като обитатели на пренаселен дом, макар че, от друга страна, бяхме възможно най-далече от тях — точно тук морското дъно рязко хлътваше, ние се намирахме на самата граница и разполагахме с достатъчно дълга верига за котвата.

Хънслет настъпи прекъсвача на пода и той щракна:

— Готово, котвата е вдигната.

— Застопори палеца на храна, че ако барабанът приплъзне, ще ми откъсне ръцете.

Взех торбите, промуших се под предпазното перило и ги завързах за веригата на котвата, после ги прехвърлих отвън.

— Хайде, сега — обърнах се към Хънслет. — Аз ще ги придържам, а ти повдигни веригата от барабана и да я спуснем на ръце.

До дъното имаше близо осемдесет метра и спускането на веригата изобщо не се отрази добре на ръцете и гърба ми, а всичко останало ме болеше още преди да започнем. Бях се трудил цяла нощ, вратът ми пулсираше, а кракът ми направо ме съсипваше, да не говорим, че треперех от студ. Зная различни начини за постигане на приятно зачервяване и топъл блясък в очите, но да се стои по бельо посред студена, влажна и ветровита есенна нощ почти в открито море положително не е един от тях. Все пак успяхме да се справим и най-сетне можеше да слезем долу. Сега вече ако някой желаеше да види какво има на края на котвената верига, щеше да му трябва тежководолазен костюм.

Хънслет затвори вратата на салона, опипом нагласи тежките плюшени завеси на илюминаторите и запали малката настолна лампа. От опит знаехме, че светлината не прониква навън, защото никак не ни се щеше някой да види че сме на крак посред нощ.

Хънслет имаше тъмно и тясно навъсено лице с тежка долна челюст, рунтави черни вежди и гъста черна коса — с една дума лице със собствен облик, макар и почти винаги непроницаемо. Такова беше и сега.

— Ще трябва да си купиш нова риза — каза той. — Гледам, че те стяга яката. Я какви белези ти е оставила.

Спрях да се бърша с хавлията и се погледнах в огледалото. Дори и на тази слаба светлина вратът ми изглеждаше ужасно. Беше подут и потъмнял, с четири огромни петна от ръцете на онзи тип. Цветовете им преливаха от синьо в зелено и мораво и явно нямаше да изчезнат за ден-два.

— Докопа ме изотзад и трябва да ти кажа, че този човек си губи времето в престъпния свят. Мястото му е в някой отбор по вдигане на тежести. Голям късмет имах, че се отървах. А и ботушите му са тежки.