Читать «Последната граница» онлайн - страница 21

Преминаха през тесни, криви улички, заобиколени с малки къщи с дворове и много дървета. Може би това бяха вили. После навлязоха в стръмни, павирани булеварди, пресичащи големи жилищни райони на Буда, западната част на града. Спуснаха се към река Дунав. Снегът продължаваше да вали и между поривите на снежната виелица Рейнолдс успя да види смътно очертанията на хълма Гелерт, с неговата сива гранитна грамада, изникнала като полуостров в сърцето на самия град. Почти на брега на Дунава, близо до моста „Ференц Йозеф“, Рейнолдс съзря внушителната сграда на хотел „Гелерт“. Знаеше, че някога, много отдавна, Свети Гелерт бил епископ по тези места. Навлякъл си гнева на съгражданите си, той бил натъпкан в бъчва и потопен в Дунав. „Неопитни любители са били хората едно време“, помисли Рейнолдс. „Старият епископ не би могъл да издържи и няколко минути на улица «Андраши». Сега работата щяха да я организират много по-изтънчено и жестоко.“

Неусетно бяха преминали по моста на реката и бяха завили наляво, вече откъм страната на Пеща, по Корсото, някога моден крайбрежен булевард, с множество луксозни кафенета и ресторанти. Сега той беше тъмен, сякаш опустошен, така безлюден и безличен, както и съседните улици. Изглеждаше някак овехтял и изоставен, като призрачна сянка от предишните щастливи времена. Сега беше трудно, почти невъзможно човек да си представи онези, които само преди две десетилетия се бяха разхождали тук. Безгрижни и весели, те бяха кръстосвали красивия крайбрежен булевард, опиянени от моментното щастие, което животът им поднася, спокойни, че утрешният ден ще бъде към тях също толкова благосклонен, както и днешният. Беше невъзможно човек да си представи голямата разлика между тогавашната и днешната мрачна и унила Будапеща, най-привлекателния и щастлив град измежду всички градове, каквато дори Виена никога не е била. Толкова хора от различни народи го бяха посещавали през онези добри години и бяха оставали пленени завинаги от него, за да не се завърнат никога у дома. Но всичко това беше вече минало, споменът за него бе избледнял и почти забравен.

Никога Рейнолдс не беше посещавал Будапеща. Въпреки това познаваше добре града — така, както малцина от гражданите му го познаваха. Отсреща, на западния бряг на реката, бяха Кралският дворец, Рибарската крепост в готическо-мавърски стил, величествената черква, където са се извършвали коронациите. Сега фасадите им се открояваха като тъмни, едва забележими петна в снежната нощ, но Рейнолдс знаеше къде точно се намират и как изглеждат. Все едно, че ги бе посещавал много пъти и бе живял през целия си живот в града. От дясната страна беше Парламента, Рейнолдс знаеше за площада пред него, залят от кръвта на хиляди унгарци, премазани от танковете и покосени от убийствения огън на картечниците, монтирани на покрива на самия Парламент през трагичните дни на октомврийските събития.