Читать «Последната граница» онлайн - страница 199

Нямаше какво повече да се предпазва, решаваща ставаше всяка секунда. Обезумял, Рейнолдс продължи да пори водата и стигна брега за секунди, стъпи на дъното, измъкна се на сушата, решително премина по хлъзгавите камъни и се изкатери на брега. Тук той превключи карабината от автоматично действие към единични изстрели. Автоматичната стрелба щеше да е безсмислена и твърде опасна, ако приятели и врагове се сражаваха в едно и също ограничено пространство. Без да се бави повече, Рейнолдс се хвърли към отворената врата на къщата.

Не беше отсъствал дълго. Съпругата на Янчи вече не бе в холчето, сега то беше празно. Един полицай с карабина в ръка тъкмо излизаше от стаята и затваряше вратата зад гърба си.

В мига Рейнолдс осъзна жестоката истина — налагаше се битка вътре в къщата, на затворено, а това означаваше безумно изтребление. А може би то вече бе свършило? Полицаят го видя, опита се да вдигне карабината си, но закъсня с части от секундата, просто не успя да се съвземе навреме от изненадата и карабината на Рейнолдс се стовари върху главата му със смазваща сила. Той се струполи като посечен, със сподавен стон в гърлото. Остана на място. Рейнолдс нямаше време да провери дали е останал жив.

С карабина в ръце той ритна вратата и застана на прага. Един бегъл, общ поглед на картината му подсказа, че схватката вече се е състояла. В стаята имаше шест полицаи, четирима от тях все още дишаха. Един лежеше почти пред краката му в странна, разкривена поза, сгърчен както може да бъде само един мъртвец в сетния си час, покосен от куршум. Друг беше от дясната страна, опрян на стената, недалеч от мястото, където Дженингс, отпуснал се на пода с глава между коленете, се люшкаше наляво-надясно. В далечния трети ъгъл полицай беше насочил карабината си към разкървавения Янчи, докато друг се опираше с ръце на стола, на който седеше Янчи, В отсрещния ъгъл Казака лежеше по гръб и се бореше отчаяно с полицай, легнал върху него, който го душеше с късите си яки ръце. Казака се съпротивляваше, биеше се, бе успял дори да увие около гърлото на противника си дългия ремък на камшика, с който не се разделяше. Изглежда бе успял да стисне ремъка толкова здраво, че нападателят му явно бе започнал да губи сили, лицето му бе станало синкаво-червено от задушаващата хватка на Казака. Почти в центъра на стаята се бе изправил с гигантския си ръст Коко, който гледаше с презрение момичето, което безпомощно се извиваше в хватката на грубите му ръце. Коко се хилеше с вълчата си усмивка и без да изпуска Юлия с интерес следеше борбата между Казака и полицая. Полицаят, който се боричкаше с Казака спря, протегна назад дясната си ръка, трескаво напипа и изтегли ножа от кожената ножница на колана си.

Рейнолдс беше опитен, добре трениран боец, бяха го тренирали безпощадно и жестоко професионалисти, преживели самите те по време на войната десетки подобни ситуации. Бяха участвали и оживели, никога не се бяха предавали, не бяха губили и части от секундата в ненужни, безсмислени разговори и преговори с противника. Щом отворилият с ритник вратата и изненадал противника си не започне мълниеносно да действа, а се обърне и каже: „Добър вечер, господа“…, той никога няма да може да довърши думите си — няма да доживее следващия миг, това Рейнолдс го знаеше много добре.