Читать «Графиня дьо Монсоро» онлайн - страница 2

Сен-Люк бе поканил на бала всички свои приятели, а това значеше и приятели на краля. Освен това бе разпратил покани до принцовете и техните миньони, включително до приближените на нашия стар познат херцог д’Алансон, когото възшествието на Анри III на кралския престол бе направило херцог д’Анжу. Но херцогът не бе сметнал за нужно да се появи на сватбения обяд в Лувъра и вероятно не се канеше да присъства на сватбения бал в двореца Монморанси.

Кралят на Навара и съпругата му ги нямаше в Париж. Те, както читателят знае от предишния ни роман, се бяха спасили с бягство в Беарн и там застанаха начело на войските на хугенотите, оказали открита съпротива на краля.

Херцог д’Анжу както винаги спадаше към недоволните, но и с нищо не издаваше това недоволство; той неизменно се стараеше да стои в задните редове и да изтиква пред себе си благородниците от своето обкръжение, неотрезвени от ужасната съдба на Ла Мол и дьо Коконас, чиято екзекуция, без съмнение, нашите читатели не са забравили.

Не ще съмнение, че привържениците на херцога и последователите на краля се намираха в състояние на несигурен мир: не по-малко от два-три пъти на месец между тях възникваха дуели и само в много редки случаи нямаше убити или поне тежко ранени.

Колкото до Екатерина Медичи, най-заветното желание на кралицата майка се беше изпълнило — любимият й син се бе възкачил на трона, който тя така много беше бленувала за него, а по-точно казано, за самата себе си; този път тя царуваше, прикрита зад името му и с целия си вид и поведение даваше да се разбере, че в този преходен свят нейните грижи са насочени единствено към здравето и към нищо друго.

Разтревожен от необещаващото нищо добро отсъствие на краля и принцовете, Сен-Люк се мъчеше да успокои тъста си, който бе огорчен до дъното на душата си от този факт. Убеден, както впрочем и целият двор, в това, че крал Анри и Сен-Люк се намират в тесни приятелски връзки, маршалът се надяваше да се сроди с един източник на благодеяния — на ви сега! — всичко излезе тъкмо обратно: дъщеря му се бе бракосъчетала с едно истинско въплъщение на кралската немилост. Сен-Люк се мъчеше как ли не да вдъхне на стареца увереност, каквато самият той не изпитваше, а неговите приятели — Можирон, Шомберг и Келюс, натруфени като пуяци, неестествено изправени във великолепните си камизоли с огромни надиплени яки, върху които главите им стояха като поставени върху блюда, само подливаха масло в огъня с шегичките и иронично поднасяните си съболезнования.

— Бога ми, бедни наш приятелю — съчувстваше на Сен-Люк Жак дьо Леви, граф дьо Келюс, — страхувам се, че този път работата ти е съвсем спукана. Кралят ти се сърди, задето пренебрегна съветите му, херцог д’Анжу пък за това, че не изрази полагаемата се почит към носа му.

— Е, не — възрази Сен-Люк. — Грешиш, Келюс, кралят не дойде, защото замина за поклонение в Минимския манастир във Венсенската гора, а херцог д’Анжу — защото се влюбил в някаква дама, която аз, за беля, пропуснах да поканя.