Читать «Кралица Марго» онлайн - страница 2

— Не се безпокойте, скъпа лельо, аз уважавам вас повече, отколкото папата, и моята обич към сестра ми е по-голяма от страха ми пред папата. Аз не съм хугенот, но не съм и глупак и ако негово светейшество папата намисли да си прави оглушки, аз сам ще уловя Марго за ръка и ще я отведа пред олтара с вашия син.

Тези думи, пренесени от Лувъра в града, много зарадваха хугенотите и накараха католиците сериозно да се замислят и да се питат на ухо дали кралят действително им изменя, или играе комедия, която някое прекрасно утро или някоя прекрасна вечер ще има неочаквана развръзка.

Особено необяснимо изглеждаше поведението на Шарл IX спрямо адмирал дьо Колини, който от пет-шест години водеше непримирима война срещу краля, след като беше оценил главата му на 150 000 златни екю, сега кралят едва ли не се кълнеше в него, наричаше го „татко“ и говореше на всеослушание, че занапред ще повери изключително на него воденето на войната. Промяната в държането му беше толкова голяма, че самата Катерина Медичи, която до този момент бе направлявала действията, волята и дори желанията на младия принц, изглежда, започна сериозно да се безпокои, и не без основание, защото в момент на откровение Шарл IX бе казал на адмирала по повод войната във Фландрия:

— Татко, тук има още нещо, за което трябва да внимаваме — кралицата-майка, която, както ви е известно, вечно иска да си пъха носа във всичко, да не узнае нищо за тази работа. Трябва да запазим това в най-дълбока тайна от нея, защото, каквито ги заплита, тя е в състояние да развали всичко.

Колкото и благоразумен и опитен да беше Колини, той не съумя да запази в тайна това голямо доверие. И макар че бе дошъл в Париж изпълнен с най-дълбоки подозрения, макар че, когато потегляше от Шатийон, една селянка се беше хвърлила в краката му, викайки: „Не отивайте, добри ни господарю, не отивайте в Париж, защото, ако отидете там, ще умрете и вие, и всички, които са с вас“, тези подозрения полека-лека угаснаха в сърцето му, както и в сърцето на зет му Телини, към когото кралят също проявяваше голямо благоразположение, като го наричаше „свой брат“ и му говореше на „ти“ както на най-добрите си приятели.

И тъй, хугенотите, с изключение на някои мнителни черногледци, се бяха напълно успокоили. Приеха, че смъртта на наварската кралица е била предизвикана от плеврит и обширните зали на Лувъра се изпълниха с всичките тези доблестни протестанти, за които бракът на техния млад предводител Анри обещаваше неочаквано възвръщане на добрите дни. Адмирал дьо Колини, Ларошфуко, принц Конде-син, Телини, с една дума, първенците на протестантската партия, тържествуваха, че сега в Лувъра са всевластни и са добре дошли в Париж същите хора, за които само преди три месеца крал Шарл и кралица Катерина искаха бесилки, по-високи от бесилките на убийците. Напразно се мъчеха да видят само маршал дьо Монморанси в обществото на неговите съмишленици, защото никакво обещание не бе могло да го съблазни, никакво лицемерие да го заблуди. Той си стоеше в своя замък в Ил-Адам, извинявайки се със скръбта, която му беше причинила смъртта на баща му, конетабла Ан дьо Монморанси, убит с револверен изстрел от Робърт Стюърт в битката при Сен-Дьони. Но тъй като от това събитие бяха минали повече от три години, а чувствителността не беше добродетел твърде на мода в тази епоха, всеки тълкуваше, както му е угодно, този продължителен траур.