Читать «Техноживот. Начало» онлайн - страница 5

На прага на квартирата стои представителен мъж, също стилен, върховете на космите му намигат благодарение на фотониката, и куп парфюмерия е изсипана върху него, афродизиаци за жените и всякакви такива. Под ухото — куплунг за неврокарта, така уж е прието сред програмистите. С тежкарско шалче на шията. На шалчето — бронзесто насекомо, египетски скарабей. Шава, бръмбарът биополимерен. А до мъжа стои бледо момиче, нелишено от миловидност.

— Аз съм Боря. А това е Лена — мъжът представи влезлите. — Верка не я виждам, да не си я скрил в гардероба?

— Влизайте — Андрей махна несъсредоточено с ръка.

— Ще влезем… — Боря решително пристъпи напред и едва не се подхлъзна в локвичката, оставена от котката Мурка. Марина Аграфьоновна възмутена се хвърли в защита на „бедното животно“, на което представителният гост би хубав шут.

И макар че появилият се Борис само размени няколко бързи погледа с Вера, Андрей веднага помисли, че двамата ги свързва нещо сериозно.

— Ей, геният, къде ти е чинията? — без да се отклонява от курса, гостът Борис уверено пое към масата. Извади от джоба си цифрова ръкавица и затрака по виртуалните клавиши.

— Чакайте да ви обясня.

— Сам ще се оправя, не съм чак такъв тъп, дай описанието на интерфейса — каза Боря. — И не се шашкай де, аз загрявам всичко от раз.

Без да гледа, той му подаде визитна смарт-карта. „Борис Емелин. НАСА, руски филиал. Марсиански проект“.

— А аз съм Андрей Граматиков.

— Да не лъжеш? „Материали с нужните свойства, молекулярни машини с програмируеми функции — всичко това е хубаво само за корпорациите. Защото огромната цена на разработката може да се включи в стоки, които преди са стрували центове. А на нас, хората, ни трябва неоживот, за да ни спаси от самотата“. Е, как ти се струва? Знаеш ли кого цитирам?

— Знам, мен. — Андрей прочете ехидност в очите на събеседника си и отново се почувства адски неудобно.

— Така се получава, господин Граматиков, че запомням най-глупавите фрази. Неоживотът не ни трябва на нас, хората. Ние и така сме си добре, защото работим в корпорациите. Неоживотът ти трябва на теб.

Сцена 3.

— Знаеш ли, Лена, защо нищо не излезе от наноасемблерите за материални обекти? Тоест излезе, но от лайно се получава лайно, ако ще да разместиш там всичките молекули. Да, вече можем да управляваме материята на молекулно ниво. Правим свръхяки нанотръбички за орбиталния асансьор, екзоскелети с дебелина на найлонова торба, за да минават войниците през огън и вода, абсолютно лепило, за да залепнат навеки вражеските танкове, бляскави диамантоидни ципи за надуваеми небостъргачи, гнусни и калорийни синтетични колбаси за бедните. Да, разбира се, нашите медботове са майстори на генните операции за увеличаване на члена или бюста. Но в живота, например на съседите на Андрей, практически нищо не се е изменило през последните двайсет години. А знаеш ли защо? Те не искат да плащат за чудесата. А за шиш ще получиш също шиш…

Докато говореше, Борис преглеждаше описанието на програмния интерфейс и май губеше повече време за превъртане на текста, отколкото за четене.