Читать «Захар Торбата» онлайн - страница 7

— По цял ден прииждат хора, няма кога да отскоча до селото и да обядвам.

А може би някои дни в торбата можеше да се намери съкровеното шишенце от двеста и петдесет грама или рибна консерва, заради което той не смееше да я остави и все я мъкнеше със себе си. Когато слънцето вече клонеше към заник, пристигна някакъв негов приятел с мотоциклет, двамата прекараха в храстите около час и половина, сетне приятелят му си замина, а Заха̀р дойде вече без торбата, говореше по-високо, размахваше ръце по-нашироко и когато забеляза, че си записвам нещо, ме предупреди.

— А грижи се полагат! Полагат се! През петдесет и седма е имало постановление да се огради. Виждате ли циментовите стълбчета, дето стърчат около паметника? Оттогава са. Изливали са ги в Тула. От едното до другото е трябвало да има верига, но не са я докарали. И ме учредиха мен, плащат ми заплата! Че то без мен всичко щеше да стане панер!

— Колко получавате, Заха̀р Дмитрич?

Той въздъхна като ковашки мях и не отговори. Сетне се поколеба и отвърна тихо:

— Двайсет и седем рублички.

— Че как така? Нали минималната е тридесет.

— Ами на… А съм тука без почивни дни. От сутрин до вечер — не се спирам. Нощем — пак тук.

Заха̀р лъжеше, та се прехласваше!

— Защо и през нощта?

— Че как? — засегна се той. — Нима през нощта може да се напусне това място? Тъкмо нощем трябва да се внимава. Ако се появи някоя кола — да се запише номерът й.

— Това пък защо?

— Нали не ми дават пушка! Щял съм да изпозастрелям посетителите. Цялата ми власт е да записвам номерата. Ами ако стори някоя беля?

— И на кого даваш после номерата?

— На никого, така си остават… Сега, видяхте ли, строят къща за посетителите. И нея трябва да пазя.

Разбира се, бяхме видели къщурката. Едноетажна, с няколко стаи, беше пред завършване, но под ключ. Стъклата на прозорците бяха поставени и тук-там счупени, подът — настлан, мазилката — недоизкарана.

— А ще ни пуснете ли да пренощуваме? — (По здрач започна да захладнява и нощта явно щеше да бъде студена.)

— В къщата за гости ли? В никакъв случай.

— Че за кого е тогава?

— В никакъв случай! А и ключовете не са у мен. Хич не ме молете. Ако искате, заповядайте в моята барачка.

Ниската му, със скосен покрив барака беше същинска кошара за половин дузина овце. Наведохме се и надзърнахме вътре. Подът беше покрит с изпотъпкано, стрило се на прах сено, имаше и котле с нещо недоизсърбано, няколко празни шишета и съвсем изсъхнал крайшник хляб. Ала велосипедите ни можеха да се поберат, щяхме да легнем и ние, а и стопанинът имаше къде да се изтегне.

Но той не беше глупав да остава за през нощта:

— Отивам да вечерям. У дома, в Куликовка. Да хапна нещо готвено. А вие пуснете райбера отвътре.

— Да почукате, когато се върнете! — пошегувахме се ние.