Читать «Матрьонината къща» онлайн
Александър Солженицин
Александър Солженицин
Матрьонината къща
На сто осемдесет и четвъртия километър от Москва, кажи-речи, половин година след това, което стана, всички влакове забавяха ход и сякаш продължаваха пипнешком. Пътниците залепваха лица по прозорците, изскачаха на платформите: пътя ли поправят? Или графика нещо?
Не. След прелеза влакът отново набираше скорост и пътниците си сядаха.
Само машинистите знаеха и помнеха защо става това.
И аз.
1
През лятото на 1953 година се връщах от прашната и гореща пустиня без определена цел — просто в Русия. Нито в едно нейно кътче не ме очакваше никой, нито ме викаше, защото бях закъснял десетина годинки с връщането си. Просто ми се искаше да ида в Средна Русия, в умерения пояс — без горещини, с ромон на листа в горите. Искаше ми се да потъна, да се загубя в сърцевината на Русия, ако такава има, ако такава живее.
Година по-рано отвъд Уралския хребет можех да се хвана само да мъкна тарги. Дори за електромонтьор нямаше да ме вземат на някой по-голям строеж. А мен ме влечеше да учителствувам. Казваха ми хора, видели и патили, че няма смисъл да си харча парите за билет, залудо ще бия пътя.
Но нещо вече започваше да се пораздвижва. Когато се качих по стълбите на …ския областен отдел за народна просвета и попитах къде е отдел кадри, с учудване видях, че
— Кажете, не ви ли трябват математици за някое място по-далеч от железопътна линия? Искам да се заселя там завинаги.
Огледаха всяка буква в документите ми, сноваха от стая в стая, обадиха се някому по телефона. И за тях това беше рядкост — нали всички молят да ги пратят в град, и то в по-голям. И неочаквано взеха, че ми дадоха едно селце — Високо поле. Самото име радваше душата.
Името не лъжеше. На едно хълмче сред падинки, отвъд които се издигаха пак хълмове, цялото заобиколено с гора, с езеро и яз наблизо. Високо поле беше такова място, където човек с радост е готов и да живее, и да умре. Дълго седях там в горичката на един пън и си мислех, че от все сърце искам да не трябва всеки ден да закусвам и обядвам — само да мога да остана тук и нощем да слушам как клоните шумолят по покрива — и отникъде не се чува радио, и целият свят мълчи.
Уви, там не печаха хляб. Там не продаваха нищо за ядене. Цялото село мъкнеше с чували храна от областния град.
Върнах се в отдел кадри и замолих пред прозорчето. Отначало дори не искаха да говорят с мен. После все пак засноваха от стая в стая, обадиха се по телефона, помърмориха и написаха в заповедта ми:
Торфопродукт ли? Ах, Тургенев не е знаел, че на руски може да се скалъпи такова нещо!
На гара Торфопродукт, една временна, но вече овехтяла сива барака, висеше строг надпис: „Качването във влака само откъм гарата“! С гвоздей върху дъската беше надраскано: „И без билети“. А до касата със същото меланхолично остроумие беше изрязано с нож за вечни времена: „Билети няма“. Точният смисъл на тези допълнения оцених по-късно. До Торфопродукт можеше да стигнеш лесно. Но не и да заминеш оттам.
