Читать «Приказка за цар Салтан, за неговия син, славния и силен княз Гвидон Салтанович и за прекрасната княгиня Лебед» онлайн - страница 7

сватба бляскава направил;

заживели в обич те

и очаквали дете.

Вятър по море лудува,

гони корабче да плува;

то вълна подир вълна

пори с вдигнати платна

покрай остров изумруден,

край града голям и чуден;

в залп оръдия гърмят,

искат кораба да спрат.

Слизат гостите по моста.

Кани ги Гвидон на гости,

дава им разкошен пир

и ги пита най-подир:

към кои страни пътуват

и с какво в света търгуват?

Казват: „С кораба крилат

ний обходихме цял свят,

с забранени стоки — злато,

ний търгувахме богато;

час настана да вървим,

все на изток да държим

покрай острова Буяна,

в царството на цар Салтана.“

Князът рекъл: „Господа,

път приятен по вода

през морета, океани

в царството на цар Салтана;

там на своя господар

припомнете, че е дал

дума да ни посещава,

а пък все не се вестява —

и предайте му поклон.“

Тръгнали, а княз Гвидон

днес останал у дома си,

не напуснал той жена си.

Вятър весело шепти,

волно корабът лети

покрай острова Буяна,

в царството на цар Салтана,

и желаната страна

вижда се в далечина.

Слизат гостите по моста.

Кани ги Салтан на гости.

Гледат: в златния дворец

цар Салтан седи с венец,

а сестрите във палата

с Бабариха — злата сватя,

все край царя се въртят,

с четири очи следят.

Царят гостите тогава

на трапеза настанява,

пита: „Как сте, господа?

Дълго ли сте по вода?

Зло, добро ли преживяхте?

Чудеса какви видяхте?“

Рекли: „С кораба крилат

ний обходихме цял свят;

нищо лошо зад морето,

има чудо под небето:

остров стръмен и богат

и на него — чуден град

със дворци и черкви златни

и градини необятни;

там елха се зеленей

и кристален дом светлей —

дом на катеричка жива,

и каква е закачлива!

Пее песнички цял ден,

гризе орехи весден,

но не прости и чепати,

а с черупчици от злато,

ядки бисерни блестят,

а слуги отвред следят,

Зърнахме и друго чудо:

закипи морето лудо

и когато с вой и бяг

то достигне оня бряг

и облей скалата яка,

тридесет и три юнака

в златни брони слизат там —

във очите с ясен плам,

всички хубави и смели,

едри, млади, обгорели,

юначините отбор

с главатаря Черномор.

Няма стража по-надеждна,

по-безстрашна и прилежна.

Князът има си жена,

дивна като светлина,

денем слънце затъмнява,

нощем всичко озарява;

в къдрите й месец грей,

на чело звезда светлей.

Княз Гвидон там управлява,

всичко живо го прославя;

той изпраща ти поклон

и упреква те Гвидон:

«Гост да ни е обещава,

а пък все не се вестява.»“

Царят тук не изтърпял,

заповед за път издал.

А сестрите във палата

рекли с хитрата си сватя:

да не види царят жив

нивга острова красив.

Цар Салтан се не предава

и за миг ги усмирява:

„Цар ли съм или дете?“

Плахо замълчали те.

„Днес потеглям!“ —

с крак той тропнал

и вратата шумно хлопнал.

От прозореца следи

князът сините води:

те са тихи, не бушуват,

само леко се вълнуват,

под безоблачния свод

се показва чуден флот:

пори волно океана

флотата на цар Салтана.

Скочил княз Гвидон за миг,

рекъл с гръмогласен вик:

„Родна майчице — награда!

Ти, княгино моя млада!

Погледнете: хей оттам

иде татко ми насам!“

Флотът към брега приижда,

князът през тръбата вижда:

царят в кораба богат

гледа приказния град;

с него са сестрите лихи,

с него е и Бабариха,

те се чудят до една

на незнайната страна.

В миг топове загърмели