Читать «Слънчогледи» онлайн - страница 4

— Нещо ми се дояде баничка. — примлясна Шефа. — Я спри хей там, до баничарницата. — Колата спря и той тромаво се измъкна от нея. Последваха го и другите. Купиха по една зачервена баничка и апетитно замляскаха преглъщайки залъците с добре изстудена боза.

— Сега от къде ще започнем? — Въпросът бе зададен към Бързака. Той се присегна към полиетиленовия плик, извади една дебела тетрадка, заби нос в нея и проточи.

— От Паисий! Не е платил 365 лева и е разтръбил на всички комшии, че въобще няма да си плаща водата.

— Охо-о, тарикат! Трябва да вземем обаче Мони. Нали е негов район. Шест месеца не е могъл да го накара да плати а сега ще се скатава. Къде живее?

— Знам го къде е. В края на селото, до реката.

— Ами давай на там тогава! — Другите трима сдъвкаха набързо баничките и се вмъкнаха в уазката.

Мони, както винаги беше станал рано. Сухото му, почерняло от слънцето лице, бе обрасло с няколко дневна брада. По червенокосата къдрава коса от всякъде стърчаха сламки. Той току що бе издоил кравата и от него се носеше наситения аромат на прясно мляко и тор.

— Хей сега началник, само да се преобуя. — бодряшки ги посрещна той, запали цигара и се шмугна някъде навътре в къщата. След няколко минути се появи. Беше хвърлил окаляните дънки, почистил сламките от косата си, и по такъв начин бе придобил по-нормален, човешки вид.

— Взе ли книгата с месечните такси?

— Тука е! При кой ще ходим?

— При Паисий! Скачай в уазката!

— При Паисий!… — стъписа се Мони. — Леле боже! Той ми се е заканил, че ще ме претрепва. Бивш пандизчия е. Даже казват, че преди години е бил поръчков убиец. Сега ще става каквото ще става.

— Скачай в уазката! Не бой се, бе! Нали аз ще се разправям! — Шефа разкърши рамене, пое си дълбоко въздух и при това придоби още по-бабаитски вид. Вие момчета само ще гледате и ще си траете. Някой да не е гъкнал. Важното е да го прилъжем и да му вземем подписа, пък после може и въже да преяде.

Уазката взе рязък старт и полетя към горния край на селото. Асфалтовите улици постепенно преминаха в чакълести а накрая и в прашни и буренясали пътеки. В края на една такава „улица“ се мярна една жена. Тя ги видя, засуети се и бързо се шмугна в някакъв двор.

— Хей видя ли я! Това е жена му. Всичко се води на нейно име и не можем да му сторим нищо. Има и двама сина, млади, но едри и яки. Като не му хареса нещо, пуска се на бой, а заедно с него се пускат и те. Чепат човек, бре-ей.

— Сега ще го очупим! — закани се Шефа.

Уазката спря пред една полуразрушена телена ограда. Зад нея се виждаше неизмазана къща, а до нея наклонил покрив едва се крепеше стар полусрутен сайвант. По буренясалия двор се ровеха и кълвяха няколко черни „гащати“ кокошки. Изневиделица отнякъде се появи едно дребно, жилаво, брадясало човече на около шейсет години. То бе забрадено с шарена женска забрадка. Краката му бяха боси, почернели от слънцето и прахоляка. Човечето бе навлякло стари дънкови панталони, излинели, кални и целите в кръпки. Отчетливо се виждаше щампата на селската мизерия. Зад него се показаха две едри и яки момчета, току що преминали пубертетна възраст. Те застанаха от двете страни на баща си и зачакаха да видят какво ще каже и предприеме.