Читать «На ръба» онлайн - страница 5

— Чао, чао! Па не му мисли много!

Джовани поглади машинално, по навик с ръка късо остриганото си теме, сви рамене от проникващия в него от всякъде студ и закрачи с широка бабаитска крачка към омразната му цел, бюрото за социална помощ.

Имаше нещо много важно, което толкова години все не му даваше мира а искаше ясно да разбере. Най кратко казано това беше въпроса за социалното неравенство. Какво го учеха в училище а какво ставаше в действителност? Работеше много и съвестно, а най накрая все беше извън чертата на игралното поле, както се казваше във футбола. И защо? С какво бе по-лош от другите? Защо не му вървеше в тоя живот? Нямаше смелостта да тегли чертата и отпусне края. Да спре да си задава тези въпроси. Вместо това непрекъснато мислеше за причините за своето жалко съществуване. Тези мисли нямаха край! Те бяха като една дълга върволица от мравки проточила се край пълноводен поток който безцеремонно и грубо спъваше всеки неин опит за преминаване на другия бряг.

Службата за социална помощ бе в една сграда с бюрото на властващата осем години в града гръмко наричаща себе си социална партия. Уж социална, социална ама закъсалите социално трябваше да бъхтят четирите стръмни етажа докато се качат до модерно обзаведените кабинети на социалните чиновници. А бе едно такова яко бъхтане, защото стълбището бе проектирано и изпълнено така, че по него можеше да мине само един човек. Разминаването на качващия се със слизащия надолу хорски поток ставаше на площадките между етажите. Там всяка сутрин се събираше тълпа от хора на различна възраст, угрижени и изнервени, отчаяни и бледи от глад.

На долният етаж се намираше модерното голямо кафене-бар-дискотека и сладкарница на социалните партийци. То бе на същия етаж на който бяха и персоналните им кабинети.

С една дума като ги заболи главата от мислене по социалните въпроси на нацията да припнат, и без много етажен, алпийски напън, да му ударят по една водка с тоник за тонизиране от снощен пиянски махмурлук. Хей на това му се вика социално демократичен подход!

Качвайки се по тая тибетска, социална пътека Джовани чувстваше как постоянно напиращото отвътре негодувание започваше да се надига отново в него, да клокочи като един тлеещ вулкан, който не се знаеше кога ще избухне. И когато това се случваше, неизменно му идваха на ум революционни цитати от поезията на Ботев и някоя и друга френска поговорка, която преди време учителите от френската гимназия му набиваха в ума.

Повр пьопл! Комбиен жур мизерабл ирон анкор?…

Една добре пременена циганка със силно начервени устни го зяпна. Зацъка с език.

— Е-е-й, кво учено момче, бре-ей! Кво прай тук тва българче а-а? Па-ари му требват, зна-а-м…

Джовани не обърна внимание на тази констатация. Когато му дойде ред, а това стана след около половин час чакане, влезе в стаята на отговарящата за него социална чиновничка. И в тоя момент, целия настръхнал, зачака нетърпеливо да му обърнат внимание. Внимание му обърнаха чак след още десет безкрайни минути.

— Молбата ви е отхвърлена! — вметна между две реплики със седящата срещу нея колежка, дебелата млада чиновничка. Осемте златни пръстена, стегнали подутите и до пръсване пръсти, бляскаха с една ехидна мекота. Тя продължаваше да се кикоти с колежката си, обсъждайки някаква известна само на тях история и вече бе напълно забравила за присъствието му. В един неочакван момент доброто възпитание на Джовани се изпари. Насъбралата се нервна възбуда внезапно експлодира.