Читать «Митът за Сизиф» онлайн - страница 8

Отбелязвам пак, че всичко това е казвано и повтаряно. Тук се ограничавам в едно бегло подреждане и посочване на очевидните теми. Те преминават през всички литератури и всички философии. Всекидневният разговор се подхранва от тях. Изобщо не става дума да се измислят отново. Но трябва да се уверим в тези дадености, за да можем да си поставим после основния въпрос. Отново повтарям, интересуват ме не толкова абсурдните открития. Интересуват ме техните последици. Ако човек е сигурен в тези факти, какво трябва да реши, докъде да стигне, за да не изучава нищо? Ще трябва ли да умре доброволно, или да се надява въпреки всичко? Необходимо е преди това да се извърши същата бегла преоценка в сферата на разумните съждения.

Първата крачка на разума е да различи вярното от невярното. При това, щом мисълта се обърне към себе си, тя най-напред открива противореча. Излишно е тук да се стремим да бъдем убедителни. От векове насам никой не е доказал това по-ясно и по-красиво от Аристотел: „Често осмиваната последица от тези мнения е, че те се самоунищожават. Защото, твърдейки, че всичко е вярно, ние утвърждаваме верността на противоположното твърдение и вследствие на това погрешността на собствената си теза (тъй като противоположното твърдение отрича нейната истинност). Ако пък се каже, че всичко е невярно, това твърдение също ще бъде невярно. Ако обявим, че единствено противоположността на нашето твърдение е невярна или че само то не е невярно, въпреки това ще бъдем принудени да приемем безкрайно число верни и неверни съждения. Защото този, който изрича истинско твърдение, в същото време заявява, че то е вярно, и тъй нататък, до безконечност.“

Този порочен кръг е само първата брънка от цял низ, където самовглъбилият се разум се губи в главозамайваща въртележка. Самата простота на тези парадокси ги прави необорими. Каквито и да са игрословиците и акробатиките на логиката, да разбираш, означава преди всичко да обединяваш. Към дълбокото желание на разума, дори в неговите най-съвършени стъпки, се прибавя несъзнателното усещане на човека пред неговата вселена: потребност от близост, копнеж за яснота. Да разбере света, за човека означава да го доведе до човешкото, да го бележи със своя печат. Светът на котката не е свят на мравояда. Баналната истина: „Всяка мисъл е антропоморфическа“, има само един смисъл. Така и разумът, който се стреми да проумее действителността, може да бъде удовлетворен само като я доведе до мисловни изрази. Ако човекът приемеше, че светът също може да обича и да страда, той би се примирил. Ако мисълта би могла да открие в подвижните огледала на явленията вечни връзки, които да ги обобщят и да се самообобщят в един-единствен принцип, би могло да се говори за духовно щастие, в сравнение с което съществуващият миг за блажените би бил само смешен заместител. Този стремеж към единство, този копнеж към абсолютното разкрива основното движение на човешката драма. Но макар този копнеж да е факт, той не може да бъде незабавно удовлетворен. Защото, ако прехвърлим пропастта, която отделя желанието от завоеванието, ние потвърждаваме с Парменид съществуването на Единното (каквото и да е то), изпадаме в смешното противоречие на ума, утвърждаващ пълното единство и доказващ със самото си твърдение своето собствено отличие и многообразие, което се е опитвал да разреши. Този нов порочен кръг окончателно задушава нашите надежди.