Читать «Митът за Сизиф» онлайн - страница 62

Ще оставя Сизиф в подножието на планината! Човек винаги намира отново своя товар. Но Сизиф проповядва висша вярност, която отрича боговете и повдига скали. Той също смята, че всичко е добре. Този свят, останал завинаги без господар, не му се вижда нито безплоден, нито жалък. Дори поотделно всяко зрънце от този камък, всяко парче материя от тази планина, изпълнена с мрак, представлява един свят. Самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце. Трябва да си представяме Сизиф щастлив.

ПРИЛОЖЕНИЕ

НАДЕЖДАТА И АБСУРДЪТ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ФРАНЦ КАФКА

Голямото изкуство на Кафка е, че той кара читателя да го препрочита. При него развръзката — или липсата на развръзка — подсказва някакво обяснение, но то остава неизведено докрай и за да проумеем как е обосновано, произведението трябва да се прочете отново, да се погледне от друг ъгъл. Понякога са възможни две тълкувания, което води до необходимостта от повторно четене. Тъкмо към това се е стремил авторът. Но би било погрешно да се опитваме да изтълкуваме всяка подробност у Кафка. В символа винаги има нещо обобщаващо и колкото и точно да бъде преосмислен той, творецът може да разкрие само действеното му начало: буквален превод е невъзможен. Освен това няма нищо по-трудно за възприемане от една символична творба. Символът винаги надраства оня, който се решава да го използува, и го кара да изрече повече неща, отколкото е смятал да каже. В този смисъл най-сигурният път да се обхване символът е да не го преследваме, да навлезем в произведението с непредубеден разум и да не търсим неговите подводни течения. Специално при Кафка почтеността изисква да се включим в неговата игра, да се насочим към драмата чрез привидността и към повествованието чрез формата.

На пръв поглед — и за един неизкушен читател — тук се разкриват малко зловещи премеждия, които увличат тръпнещи и непримирими герои в преследване на вечно неизказани проблеми. В „Процесът“ Йозеф К. е обвиняем. Но той не знае в какво го обвиняват. Като че ли би желал да се защити, но няма представа срещу какво. Адвокатите смятат неговия случай за труден. Междувременно той не се отказва да обича, да се храни или да чете вестника си. После го съдят. В съдебната зала обаче е много тъмно. Той не разбира почти нищо. Само предполага, че са го осъдили, но едва-едва се запитва на какво са го осъдили. Понякога се съмнява даже и в това и продължава да живее. След много време двама добре облечени и учтиви господа идват при него и го поканват да ги последва. По най-изискан начин те го отвеждат в някакво безпросветно предградие, полагат главата му върху един камък и го заколват. Преди да умре, обреченият успява само да промълви: „Като куче!“