Читать «Митът за Сизиф» онлайн - страница 59

Всяка мисъл, която се отказва от единството, превъзнася многообразието. А многообразието е почва за изкуството. Единствената мисъл, която освобождава духа, е тази, която го усамотява, прави го сигурен в границите му и в близкия му край. Никоя доктрина не го привлича. Той очаква съзряването на творбата и на живота. Когато се откъсне от него, творбата ще бъде за сетен път приглушен глас на една завинаги освободена от надеждата душа. Може и да не бъде глас, ако творецът, уморен от своята игра, се опита да се отклони. Това е равностойно.

И така, аз искам от абсурдната творба това, което търсех в мисълта, в бунта, в свободата и в многообразието. После тя ще прояви дълбоката си безполезност. С това всекидневно усилие, когато разсъдъкът и страстта се смесват и се преобразяват, абсурдният човек открива една област, която ще бъде основа на неговите сили. Приложението й, упорството и прозорливостта се присъединяват така към поведението на завоевателя. Следователно да твориш, означава да дадеш форма на своята съдба. Творбата на всички тези личности ги определя поне дотолкова, доколкото сама е определена. Комедиантът ни го доказва: няма граница между външната форма и същността.

Да повторим. Нищо от това няма реален смисъл. Може още да се върви напред по пътя към тази свобода. Последното усилие за тези сродни духове, творци или завоеватели, е да умеят да се освободят от своите начинания: да допуснат, че самата творба, все едно дали е завоевание, любов или творение, може да не съществува; да изчерпят по този начин дълбоката безполезност на всеки индивидуален живот. Това именно им дава повече лекота в осъществяването на самата творба, както те се втурват в живота с всичките му излишества, когато забележат неговото безсмислие.

Остава съдбата, в която фатален е само краят. Извън тази единствена фаталност на смъртта всичко, радостта или щастието, е свобода. Съществува свят, чийто господар е само човекът. Той е бил ограничен единствено от измамата, че съществува друг свят. Сега на мисълта му предстои не да се отрича от себе си, а да избликва в образи. Тя се залага, макар и в митове — но митове, чиято единствена дълбочина е дълбочината на човешкото страдание, които са неизчерпаеми като него. Това не са божествени легенди, които забавляват и заслепяват, а ликът, движението и драмата на планетата, в които се съдържат сложна мъдрост и страст без бъдеще.

МИТЪТ ЗА СИЗИФ

Боговете бяха осъдили Сизиф да бута безспир цяла скала до върха на една планина, откъдето камъкът отново се търкулваше поради тежестта си. Те бяха помислили не без право, че няма по-страшно наказание от безполезния и безнадежден труд.

Ако вярваме на Омир, Сизиф бил най-послушният и най-благоразумният между смъртните. Според друго предание обаче той имал разбойнически наклонности. Не виждам никакво противоречие в това. Мненията за мотивите, довели го до участта на безполезен работник в ада, се различават. Първо го обвиняват в лекомислено отношение към боговете. Той издал техните тайни. Юпитер откраднал Егина, дъщерята на Азоп. Изненадан от изчезването й, бащата се оплакал на Сизиф. Той Знаел за отвличането и предложил на Азоп да му каже къде е дъщеря му, ако даде вода на цитаделата в Коринт. Пред небесните мълнии предпочел благодатта на водата. За наказание бил изпратен в ада. Омир също разказва, че Сизиф оковал Смъртта. Плутон не могъл да понесе гледката на опустялото си и притихнало царство. Бързо предизвестил бога на войната, който изтръгнал Смъртта от ръцете на нейния победител.