Читать «Митът за Сизиф» онлайн - страница 2

Самоубийството винаги е било разглеждано като социално явление. Напротив, тук преди всичко става дума за връзката между индивидуалната мисъл и самоубийството. Подобна постъпка се подготвя в дълбините на сърцето, както и една велика творба. Дори човек сам не я съзнава. Някоя вечер той стреля или се хвърля във водата. Разказаха ми веднъж за някакъв самоубил се управител на недвижими имоти, който загубил дъщеря си преди пет години, че оттогава много се изменил и тази история просто го „разнищила“. Не може да се пожелае по-точен израз. Да започнеш да мислиш, означава да започнеш да се разнищваш. Обществото няма особено влияние в тези начални стъпки. Червеят се е загнездил в човешкото сърце. Там трябва да го търсим. Тази смъртоносна игра, която води от ясното и съзнателно съществуване до бягството от светлината, трябва да се проследи и да се разбере.

Има много причини за едно самоубийство и в повечето случаи най-очевидните не са най-съществените. Човек се самоубива рядко (все пак подобна хипотеза не е изключена) след размисъл. Трудно е да се проследи това, което поражда кризата. Вестниците често говорят за „вътрешна драма“ или „неизлечима болест“. Това са уважителни обяснения. Но би трябвало да се помисли дали същия ден някой приятел на клетника не му е говорил с безразличен тон. Тогава той е виновникът. Това може да се окаже достатъчно, за да ускори всички неотприщени чувства на злоба и безнадеждност.

Но ако е трудно да се определи точният момент, онази специфична стъпка, в която разумът е заложил на смъртта, по-лесно е да се извлекат от самото действие последиците, които то предполага. В известен смисъл да се самоубиеш е както в мелодрамата — да се разкриеш. Това означава да признаеш, че си надмогнат от живота, че не го разбираш. Все пак да не прекаляваме с тези аналогии, а да се върнем към по-обикновените неща. Това означава само да си признаем, „че не си струва труда“. Естествено, никога не е лесно да живеем. Човек продължава да извършва движенията, наложени му от съществуването, по много причини, първата от които е навикът. Да умреш доброволно предполага, че си прозрял, макар и инстинктивно, смехотворната същност на този навик, отсъствието на каквато и да било по-дълбока причина да живееш, безсмислието на това всекидневно движение и безполезността на страданието.

И тъй, кое е това непонятно чувство, което отнема на разума необходимата за живота сънливост? Свят, който може да бъде обяснен, ако ще би с неправилни доводи, е близък. Обратно, в една вселена, внезапно лишена от илюзии и светлина, човек се чувствува чужденец. Това изгнание е безнадеждно, понеже е лишено от спомените за изгубеното отечество или от надеждата за обетована земя. Именно това разделяне на човека от неговия живот, на актьора от неговия декор, е усещането за абсурд. Ако се замислят за собственото си самоубийство, всички здрави хора ще стигнат без повече обяснения до заключението, че има пряка връзка между това усещане и стремежа към небитието.