Читать «Когато има завещание» онлайн - страница 4

Тя бе висока, суха, шейсетгодишна жена. Зад строгата си външност криеше премного обич и нежност към господарката си.

— Елизъбет — започна мисиз Хартър, когато преданата прислужница се появи. — Спомняш ли си какво ти бях казала? Горното ляво чекмедже на моя скрин. Заключено е с дългия ключ с бяло етикетче. Всичко е готово.

— Готово за какво, госпожо?

— За погребението ми — изсумтя мисиз Хартър. — Много добре знаеш за какво, Елизъбет. Ти самата ми помогна да сложа там нещата.

Лицето на Елизъбет се раздвижи особено.

— О, госпожо — простена тя. — Не мислете за такива неща. Намирам, че видът ви е по-добър.

— Всички ние все някога ще трябва да си отидем — заяви делово мисиз Хартър. — Минах седемдесетте, Елизъбет. Хайде, хайде, не бъди глупачка. Ако ще ревеш, излез и плачи някъде другаде.

Елизъбет се оттегли, като не спираше да подсмърча.

Мисиз Хартър гледаше след нея, изпълнена с обич.

— Милата стара глупачка, но е вярна и предана. Трябва да видя колко съм й оставила — петдесет или сто лири. Редно е да са сто.

Този въпрос разтревожи възрастната жена и на следващия ден тя писа на адвоката си, като го молеше да й изпрати завещанието, за да може да го прегледа. Същия ден по време на обеда Чарлз й зададе на масата въпрос, който я сепна.

— Впрочем, лельо Мери — започна той, — кой е онзи смешен тип в стаята за гости? Имам пред вид портрета над камината. Старото конте с брада и бакенбарди.

Мисиз Хартър му хвърли хладен поглед.

— Това е чичо ти Патрик на младини — рече тя.

— О, виж ти! Ужасно съжалявам, лельо Мери. Не исках да бъда груб.

Мисиз Хартър прие извинението с гордо кимване.

Чарлз доста разколебан продължи:

— Просто се чудех. Разбираш ли…

Той замлъкна нерешително и мисиз Хартър остро попита:

— Е? Какво щеше да кажеш?

— О, нищо — побърза да отклони отговора Чарлз. — Не е нещо важно.

За момента старата жена не каза нищо повече, но когато останаха сами, тя отново повдигна въпроса:

— Чарлз, искам да ми кажеш, какво те накара да ме попиташ за портрета на чичо ти?

Чарлз изглеждаше притеснен.

— Вече ти казах, лельо Мери. Нищо освен глупавата ми фантазия… нищо сериозно.

— Чарлз — обърна се към него мисиз Хартър с най-властния си тон, — настоявам да ми кажеш!

— Добре, мила лельо, щом настояваш. Въобразих си, че го видях, човека от портрета, искам да кажа, да гледа вън през крайния прозорец, когато се връщах с колата. Предполагам, било е светлинен ефект. Чудех се кой, за бога, може да бъде, лицето беше като… като човек, живял през първите години от царуването на кралица Виктория, ако разбираш какво имам пред вид. Елизъбет ми каза, че в къщата няма нито гостенин, нито непознат, а по-късно вечерта случайно се отбих в стаята за гости и тогава видях портрета над камината. На него бе нарисуван същият човек, когото видях да гледа през прозореца. Навярно е лесно обяснимо. С подсъзнанието и така нататък. Преди това трябва да съм видял платното, без Да съм го осъзнал, а после просто да съм си представил лицето от портрета.

— Крайния прозорец ли? — запита мисиз Хартър рязко.

— Да, защо?

— Просто така.