Читать «Двойно убийство» онлайн - страница 78

— Да — съгласи се той, — мислил съм и за това. Всъщност непрекъснато мисля за това. Според вас тялото е там — в Нейс, скрито някъде, където изобщо не сме се сетили да го търсим. Може и да е там. Така си е. В една стара къща с такива обширни площи около нея има места, за които човек никога не би се сетил, и през ум не би му минало, че ги има — той замълча, размишлявайки, сетне продължи: — Има една къщичка, за която научих едва онзи ден. През войната са направили бомбоубежище — лека постройка до стената на къщата, а от нея са прокопали проход до избата под къщата. Е, войната свършила, бомбоубежищата били съборени, били превърнати в безформени хълмчета, от които направили алпинеуми. Когато минавате през градината, никога не бихте се сетили, че някога могилата е била бомбоубежище и че отдолу е имало помещение. Сякаш винаги е била алпинеум. И през цялото време в избата е имало проход, започваш зад огромната бъчва за вино и стигащ до могилата. Ето това имах предвид. Нещо такова. Някакъв изход, който води до такова местенце и за който страничен човек не би могъл да знае. Едва ли там е имало укритие за католически свещеник.

— Съмнявам се — не и през онзи период.

— Същото каза и мистър Уейман — според него къщата е била строена някъде през 1790 година. Няма причина свещениците да са се крили през този период. И все пак в сградата може да има някакво подобрение, за което знаят само членовете на семейството. Как мислите, мосю Поаро?

— Възможно е — отвърна Поаро. — Mais oui, това наистина е идея.

Ако приемем подобна вероятност, следващият въпрос е: кой знае за това подобрение? Предполагам, всеки, който живее в къщата, нали?

— Да. Това би изключило Де Суса — инспекторът изглеждаше разочарован. Де Суса още бе неговият предпочитан заподозрян. — Както казвате, би могъл да знае всеки, живеещ в къщата, например прислужниците или членовете на семейството. И по-малко вероятно — гостите. А още по-малко — хората, идващи отвън, например семейство Леги.

— Човекът, който сигурно знае и би могъл да ви каже, е мисис Фолиът — вметна Поаро.

„Мисис Фолиът — помисли си той — знае всичко, което има да се знае за Нейс Хаус. Мисис Фолиът знае много…“ Мисис Фолиът знаеше от самото начало, че Хати Стъбс е мъртва. Мисис Фолиът знаеше още преди да умрат Марлийн и Хати Стъбс, че светът е много греховен и че в него има много грешници. Поаро раздразнено реши, че мисис Фолиът е ключът към цялата загадка. Но си спомни, че старата дама е ключ, който трудно може да се вкара в ключалката.

— Разговарях с нея няколко пъти — каза инспекторът. — Бе много любезна да отговори на всичките ми въпроси и изглеждаше твърде разстроена, че не може да помогне.

„Не може или не иска?“ помисли си Поаро. Бланд вероятно си мислеше същото.

— Тя е от онзи тип жени — рече той, — които не можеш да заставиш със сила. Не можеш да ги изплашиш, убедиш или надхитриш.

„Не — каза си Поаро, — не можеш да заставиш, убедиш или надхитриш мисис Фолиът.“

Инспекторът бе изпил чая си, бе въздъхнал и си бе отишъл, а Поаро извади мозайката, за да разсее все по-голямото си раздразнение. Защото наистина бе раздразнен. И раздразнен, и унизен. Мисис Оливър бе призовала него, Еркюл Поаро, да разкрие една загадка. Бе усетила, че нещо не е наред, и наистина бе така. И в началото тя бе убедена, че Еркюл Поаро ще предотврати бедата — а той не го стори, после бе вярвала, че гостът й ще разкрие убиеца, което той също не успя да направи. Бе като в мъгла, в мъгла, където от време на време се появяват объркващи проблясъци светлина. Струваше му се, че тези проблясъци се появяват постоянно. И при всеки от тях той не успяваше да напредне, да прецени онова, което сякаш забелязваше за миг.