Читать «Аламбай или тайните на изкуството» онлайн - страница 11

Пристъпих към изпълнението на гибелния си план в деня, в който стигнах до ония тоположки решения, способни според моята безумна мисъл да съживят бездната. Смятам, че съм бил луд. За нищо друго не мислех освен за пластичния ефект и за съответното математическо решение… Замисъл, откъснат от действителността и доведен докрай въпреки действителността… В същност това е изкуството… И може би затова е нежно като дихание, неумолимо като камък, дълготрайно, но и обречено на гибел…

Байконур млъкна, а двукрилите насекоми забръмчаха в тягостен хор.

— Изведи ме оттук — викнах аз. — Искам да дойда при тебе.

— Няма смисъл… Нали търсиш истината, предлагам ти я. Имам още малко неща да ти кажа. Когато привърша, ще се озовеш навън. А сега слушай. Нямам никаква заслуга в изграждането на градовете от системата „видими-невидими“. Аз се стремях към съвсем друго нещо… То се оказа илюзия и за съжаление се провали катастрофално… Направеното от мое име в същност представлява резултат от едно недоразумение и от техниката, която е толкова напреднала, че и частица от мисъл може главоломно да се превърне в реалност. Не твърдя, че така наречените градове „Аламбай“ са по-лоши от другите, но те не са мое творение. Моята творба…

Както ненадейно увиснах във въздуха преди малко, така изведнъж се появи някакво помещение отвъд моите невидими стени. Видях доста възрастен мъж, който много старателно се опитваше да стои с главата надолу и с опънати към тавана крака.

— Йога-любител — поясни ми Алам. — Изчаках да започне упражнението си. Дори и не подозира, че го гледаме. Внимавай! Сега ще направя така, че за няколко минути да те вижда и той.

Човекът беше все така погълнат от ексцентричното си занимание. Очите му бяха воднистозелени и леко зачервени, навярно от неудобната поза, но спокойни и някак вглъбени в самия него, макар че гледаше към моята стая. Когато ме зърна, мъжът примигна недоверчиво, но като разбра, че няма халюцинации, загуби равновесие и се свлече на земята.

— Ще го изправя още веднъж пред тебе — съобщи ми Алам.

Преди да увисна отново в празното пространство, успях да зърна нещастния човек, който изумен търкаше очите си и се блещеше към стената-фантом, после побърза да застане с главата надолу само и само да види още веднъж чудото.

Смехът замря на устните ми, защото бръмченето на мухите прозвуча враждебно.