Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 59

Всъщност не беше ли такава историята на човечеството от самото начало? Прокудени от Рая, за да се скитат вечно. Изгнание след изгнание.

Вперил унесен поглед в залива, Лолър почувства новата болка от загубата. С всеки миг се отдалечаваше все повече от досегашния си живот на Сорве. Странната възбуда, която бе изпитал онази първа нощ, при мисълта, че ще пътува надалеч, все още тлееше в него. Но не и сега.

Изведнъж се сети за Съндайра. Как ли щеше да е, ако спи с нея. Нямаше смисъл да отрича, тя го привличаше. Дългите й стройни крака, атлетичното й гъвкаво тяло. Енергията й, увереното й поведение. Представи си как пръстите му се плъзгат по бедрата й, по гладката хладна кожа. Как опира брадичка в ямката между шията и рамото й. Ръцете му притискат леко малките й твърди гърди, зърната й набъбват. Ако Съндайра се любеше с половината от енергията, която влагаше в плуването, преживяването щеше да е незабравимо.

Стори му се странно, че в него отново се пробужда желанието за жена. Беше свикнал със самотата и въздържанието и се боеше да напуска уютното убежище на спокойствието. Но предстоящото отпътуване от острова бе пробудило много заспали в душата му чувства.

По някое време осъзна, че са изминали поне десетина минути, а Съндайра все още не се е показвала, за да си поеме въздух. Дори най-силният плувец не би издържал толкова дълго, не и ако е човек. Внезапно разтревожен, Лолър зашари с поглед из лагуната.

И тогава я видя — крачеше по крайбрежната към него. Беше пристегнала назад черната си мокра коса и се бе загърнала с наметало от синя трева, разтворено отпред. Навярно бе заобиколила от южната страна на залива и бе излязла на брега при рампата на корабостроителницата.

— Нещо против да ти правя компания? — попита тя.

— В никакъв случай.

Тя се приближи и подпря лакти на перилата, загледа се в морето.

— Преди малко, докато плувах, ми се стори толкова сериозен… — заговори след кратка пауза. — Потънал в мисли.

— Така ли?

— Имаше ли нещо подобно?

— Всъщност да.

— Какви велики идеи те бяха споходили, докторе?

— Никакви. Просто си мислех. — Нямаше никакво намерение да й разказва какво му е било в главата преди малко. — Опитвам се да свикна с идеята, че ще напусна този остров — поде той, импровизираше в движение. — И че отново ще съм изгнаник.

— Отново? — повтори тя. — Не разбирам. Какво искаш да кажеш с това „отново“? Напускал ли си и някой друг остров, преди този? Мислех, че цял живот си бил на Сорве.

— Така е. Но това е второ изгнание за нас всички, нали? Искам да кажа, първо предците ни са били прокудени от Земята, а сега ние — от този остров.

Тя го погледна учудено.

— Ние не сме изгнаници от Земята. Никой, който се е родил на Земята, не се е заселвал на Хидрос. Земята е била разрушена стотици години преди първите хора да се появят тук.

— Това няма значение. Всички ние произхождаме от Земята, това е нашата начална точка. И сме я изгубили. Тоест сме нещо като изгнаници. Говоря за всички разпилени из космоса хора. — Изведнъж думите сами бликнаха от устата му. — Разбираш ли, някога сме имали роден свят, една-единствена, прародителска планета, но сега я няма, унищожена е, изчезнала. Край. Нищо освен мъгляви спомени и шепа дреболии като тези, които видя в моя ваарг. Баща ми казваше, че Земята е била прекрасно място на чудеса, най-красивата планета, съществувала някога. Свят-градина, така казваше. Рай. Може да е било и така. Според други тя е била олицетворение на кошмарите и хората са я напуснали, защото не са издържали повече там. И в двата случая става въпрос за нашия дом и след като сме си тръгнали от него, вратата сее хлопнала зад нас завинаги.