Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 54

„Пиян си — повтори си той и се разсмя. — Ужасно много си се напил“.

Хрумна му да се разходи из селцето, за да се прости с всичко, което би искал да запомни — кратко сантиментално пътуване, сякаш това щеше да е последната му нощ на Хидрос. Да види местата, където бе ходил с баща си, пристана, на който бе слушал разказите на стария Джоли, където бе уловил първата си риба, където бе целунал първото момиче. Сцени, свързани с приятелство, с любов и разочарования. Оттатъшният край на залива, където веднъж едва не прободе с харпун Нико Талхейм. Ъгълчето зад костницата, откъдето бе гледал как сивобрадият Моринус Кадрел чука Мариам, сестрата на Дамис Соултел, дето сега бе монахиня в манастира. Което пък му припомни времето, когато той самият чукаше Мариам, няколко години по-късно. По онова време двамата живееха на територията на хрилестите и се забавляваха с произтичащите от това рискове. Спомените нахлуваха в него като от отприщен бент. Неясният силует на майка му. Братята му, онзи, който бе умрял твърде млад, и другият, излязъл в морето, за да не се върне никога. Баща му, неуморим, известен, сдържан, почитан от всички, изцяло отдаден на професията си — онези момчешки времена, в които не се чувстваше като нормално момче, защото вместо да играе с другите, трябваше да учи. Един ден ще станеш доктор. Думи, които баща му повтаряше непрестанно. Ще станеш доктор. Жена му Мирейл се качва на кораба за Морвендир. Времето продължаваше да тиктака в обратен ход. Тик — ето го деня, в който посети остров Тибейри. Так — двамата с Нестор Янез бягат, засмени и задъхани, от разярената женска хрилеста, която бяха замеряли с яйца. Тик — делегация от местни жители с изопнати лица, дошли да му съобщят за смъртта на баща му и че сега вече той е доктор на острова. Так — първото му акуширане. Тик — танцува в пиянско опиянение на върха на морската стена, в три посред нощ, с Нико и Нестор Лионидес, Мойра, Мийла и Куиг — един млад и весел Валбен Лолър, който бе изчезнал с годините. Целият му четирийсетгодишен живот на Сорве, прегледан в обратен ред. Тик-так-тик-так. „Чудесна разходка в миналото пред изгрев-слънце“, помисли си. От единия край на острова до другия. Но май щеше да е най-добре да се прибере във ваарга и да си легне.

Докато се навеждаше да се шмугне през вратата, се спъна в нещо и падна. Остана да лежи така два часа, докато утрото не го събуди.

В първия миг не помнеше нищо от казаното и извършеното през изминалата нощ. След това всичко започна да се връща на мястото си. Прегръдката на хрилестия — все още усещаше миризмата му по тялото си. След това Делагард, бренди, още бренди, перспективата да пътуват до Велмис, Салимил, дори до Грайвард. И онзи странен момент на възторг от напускането на Сорве. Нима всичко това се бе случило наистина? Да. Да. Вече беше изтрезнял и нищо не се бе променило.