Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 214

Силови линии трептяха в пространството, простираха се из небесната твърд като реки от кръв и свързваха всичко с всичко останало. Една безкрайна взаимовръзка, пулсираща между световете. Долавяше диханието на вселената, живо същество, изпълнено с неугасваща енергия.

Хидрос бе неразделна част от това небе, неразделна част от това огромно пламтящо всеобхватно същество.

Само той. Само той.

Това ли всъщност искаше? Самотата, плашещата независимост на духа?

Лицето му предлагаше безсмъртие — дори божествена сила — вътре в този гигантски единен организъм. А той бе предпочел да остане Валбен Лолър и никой друг освен Валбен Лолър. С гордо вдигната глава бе отказал това, което бе предложено на останалите членове на екипажа. Нека нещастният объркан Куилан се предаде на милостта на своя бог, когото е търсил през целия си живот, нека дребничкият Даг Тарп открие утехата на Лицето, нека загадъчният Гаркид, който винаги е търсил нещо повече в този живот, стане част от Лицето. Не и аз. Аз не съм като тях.

Спомни си за Кинверсон. Дори този грубоват, свикнал с житейските несгоди моряк бе избрал в края на краищата Лицето. Делагард. Съндайра.

„Какво пък, нека бъде така — рече си Лолър. — Аз съм такъв, какъвто съм. За добро или лошо“.

Изтегна се назад, загледан в звездите и в сиянието на Хидроския кръст. „Колко е мирно сега всичко — помисли си с въздишка. — Колко е тихо“.

„Аз се събудих — сега плаваме кротко като с попътен ветрец. Бе тиха нощ и все тъй пред мене лежаха мъртвец до мъртвец“.

— Вал? Аз съм.

Той вдигна глава. Върху лицето му легна сянка. Съндайра се бе надвесила над него.

— Мога ли да поседя с теб?

— Ако желаеш.

Тя приседна до него.

— Не дойде в столовата. Трябва да хапнеш нещо.

— Не съм гладен. Но вие продължавате да се храните дори след промяната?

— Разбира се, че се храним. Промяната не е това, което си мислиш.

— Предполагам. Пък и откъде да зная?

— Откъде, разбира се. — Тя прокара пръсти по голата му ръка. Този път той не трепна. — Не е кой знае каква промяна, повярвай ми. Все още те обичам, Вал. Казах, че ще запазя чувствата си към теб, и го сторих.

Той кимна. Не знаеше какво да каже.

Дали и той още я обичаше? Възможно ли бе дори да си представи подобно нещо?

Прегърна я през раменете. Кожата й беше гладка, хладна, позната. Приятна. Тя се сгуши в него. Сякаш двамата бяха съвсем сами на този свят. Все още имаше чувството, че до него седи човек. Наведе се и я целуна в ямката на шията, а тя се засмя.

— Вал — рече. — О, Вал!

И това бе всичко — само името му. Какво си мислеше, какво бе оставила неизказано? Че би искала да отиде с нея при Лицето? Че се надява той да го направи? Да отиде още сега при Делагард и да поиска от него да обърнат кораба и да се върнат на острова, за да може и той да премине през метаморфозата?

„Дали трябваше да тръгна с нея?

Грешка ли беше, че отказах?“

За миг си представи, че е част от машината — част от Цялото, че крачи заедно с останалите.