Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 210

Лолър осъзна, че е съвсем сам на палубата. Повечето или може би всички останали бяха слезли на брега — предполагаше, за да се сбогуват. Но къде бе Съндайра?

Повика я.

Никакъв отговор. За един кратък и безумен миг си помисли, че може би е тръгнала с тях. Но после я забеляза при мостика, говореше с Кинверсон.

Приближи се тихичко към тях.

И чу Кинверсон да й казва:

— Няма начин да разбереш какво е, докато сама не го изпиташ. Толкова е различно от обикновеното човешко съществуване, колкото е живият от мъртвеца.

— Аз си се чувствам достатъчно жива.

— Нищо не знаеш. Не можеш да си го представиш. Съндайра, ела с мен. Ще ти отнеме само миг. И после всичко ще се разтвори пред теб. Вече не съм същият, какъвто бях, нали?

— Ни най-малко.

— Но всъщност съм си аз. Само че освен това съм и много повече неща. Ела с мен.

— Моля те, Гейб.

— Ти искаш да идеш на острова. Зная, че го искаш. Стоиш тук само заради Лолър.

— Стоя заради мен самата — заяви Съндайра.

— Не е вярно. Зная го. Изпиташ съжаление към онзи нещастник. Не искаш да го оставиш сам.

— Не, Гейб.

— По-късно ще си ми благодарна.

— Не.

— Ела с мен.

— Гейб… моля те…

В гласа й внезапно се прокрадна неувереност, съмнение, което се стовари върху Лолър като ковашки чук. Той изтича при тях. Съндайра извика от изненада и се дръпна. Кинверсон остана на мястото си, гледаше Лолър спокойно.

Харпуните бяха подредени в раклата. Лолър сграбчи един и почти го завря в носа на Кинверсон.

— Остави я на мира!

Едрият мъж изглеждаше развеселен… или може би го разглеждаше надменно?

— Нищо няма да й сторя, докторе.

— Опитваш се да я съблазниш.

Кинверсон се разсмя.

— Май не е нужно голямо усилие за това, а?

Главата на Лолър забуча от гняв. Костваше му огромни усилия да не прободе Кинверсон в гърлото.

— Моля те, Вал — намеси се Съндайра. — Ние само разговаряхме.

— Чух за какво си говорите. Той се опитваше да те накара да слезеш на Лицето. Така ли е?

— Няма да отрека — подметна нехайно Кинверсон.

Лолър размаха харпуна. Даваше си сметка колко смешен е сигурно в очите на Кинверсон. Едрият мъж се издигаше над него като заплашителна и същевременно неуязвима планина.

Но Лолър не смяташе да се отказва толкова лесно.

— Не желая да разговаряш с нея, докато не вдигнем платна.

Кинверсон поклати глава и се ухили.

— Нищо лошо нямаше да й направя.

— Зная добре какво се опитваше да направиш. Няма да ти позволя.

— Не трябва ли тя да го реши, докторе?

Лолър погледна Съндайра.

— Всичко е наред, Вал — рече тихо тя. — Мога и сама да се грижа за себе си.

— Да. Да, разбира се.

— Докторе, дай ми това харпунче — каза Кинверсон. — Току-виж си се порязал.

— Стой настрана!

— Но то си е мое. Не ти е работа да го размахваш.