Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 20
Робърт Силвърбърг
— Не съм лекар по гмурците — отвърна хладно Делагард. — Разбирам само от хорски болести. Макар че, ако питаш мен, и там имам още много да уча.
— Опитай де. Направи нещо. Моля те!
— Делагард, един от тях вече е издъхнал. Не са ме учили да възкресявам мъртъвци. Ако ти трябва чудо, прати да повикат твоя приятел Куилан. Той е свещеникът тук.
— Исусе Христе! — прошепна Делагард.
— Именно. Чудесата са по неговата специалност, не по моята.
Опипа внимателно пулса на шията на двамата живи гмурци. Да, все още се долавяше туптене, но забавено и неритмично. Дали това бе признак, че са в агония? Не знаеше отговора. Какъв трябваше да е нормалният пулс на един гмурец, дявол го взел? Кой би могъл да му каже? Единственото, което все още можеше да се направи, бе да върнат двамата все още живи гмурци в морето, на същата дълбочина, на която са слизали, и да ги извадят отново, но този път бавно, за да могат да се освободят от излишния азот. Само дето нямаше никакъв начин да го направят. А и вероятно вече беше твърде късно.
В отчаянието си той размаха бавно ръце над двете сгърчени тела, сякаш съществуваше някакъв мистичен способ да прогони смъртоносните мехурчета.
— На каква дълбочина са били? — попита, без да вдига глава.
— Не сме съвсем сигурни. Около четиристотин метра. Може би петстотин. Дъното там е неравно, морето неспокойно и беше трудно да определим дължината на въжетата.
Да слязат до дъното на морето? Безумие!
— Какво търсехте там?
— Манганова жила. Както и молибден, а може би и малко антимон. Извадихме цяла менажерия от полезни метали с едно загребване на черпака.
— Защо не използва черпака да вадиш магнезий? — попита го ядосано Лолър. — Вместо тях.
Докато разговаряха, гмурецът отдясно изпадна в конвулсии, сетне утихна. Още един мъртвец. Другият продължаваше да се гърчи и да стене.
Лолър почувства как в него се надига хладен, неистов гняв. Това беше убийство, глупав, необмислен акт. Гмурците бяха разумни същества — не колкото хрилестите, но в голяма степен, със сигурност по-умни от кучетата, от конете и от всички останали интелигенти животни на Земята, за които бе чувал. Океаните на Хидрос гъмжаха от създания, които можеха да се определят като разумни — една от странните прищевки на този свят, на който имаше поне дузина разумни създания, а не само един вид. Гмурците притежаваха свой език, имена, дори нещо като племенна йерархия. За разлика от почти всички останали разумни форми на живот на Хидрос, те имаха един фатален недостатък: бяха твърде покорни и доверчиви и дори се държаха приятелски с хората — невинни игриви другари във водата. Лесно се съгласяваха да изпълняват различни услуги. Дори да работят.
И както изглеждаше, да работят до пълно изтощение и смърт.
Лолър започна отчаяно да масажира последния жив гмурец в почти безнадежден опит да прогони азота от тъканите. Очите на нещастното създание се проясниха и то произнесе пет-шест думи на лаещия си език. Лолър не разбираше езика на гмурците, но смисълът бе повече от ясен:
