Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 197

— Докторе, тук съм цяла нощ. Какво ли не ми мина през ума. Опитвам се да намеря логично обяснение за всичко наоколо. Сигурно ще ти се стори смешно, след като ме мислиш за луд. Но аз не съм луд, докторе. Ни най-малко. Може да ви изглеждам луд, но грешите. Ти си сериозен, вглъбен човек, който не обича да рискува, а предпочита животът да го влачи. Във вселената има хора като теб и хора като мен и ние никога няма да се разбираме, но понякога се случва да попаднем в ситуация, от която трябва да намерим изход. Докторе, жадувах да дойда тук повече от всичко на света. За мен това е ключът към смисъла на съществуването. Не ме карай да ти обяснявам. И без това няма да ме разбереш. Но ето, дойдох, и виждам, че съм допуснал грешка. Защото на този остров няма нищо за нас, докторе. Съвсем нищичко.

— Писаро — подхвърли Лолър. — Кортес. Те щяха да слязат на брега, вместо да си подвият опашката и да побегнат.

— Не ми се подигравай, докторе — скастри го Делагард. — Опитвам се да ти обясня как стоят нещата.

— Вече се опита, с твоите Писаро и Кортес.

Делагард отвори очи. Бяха страшни — ярки като въглени, присвити от болка. Той повдигна ъгълчето на устата си в мъчителен опит да се усмихне.

— По-кротко, докторе. Бях пиян.

— Зная.

— А знаеш ли коя ми беше грешката? Че повярвах на собствените си глупости. На бръщолевенето на Джоли. И на дрънканиците на отец Куилан. Отчето ме натъпка с тия истории за божествени сили, върху които ще мога да сложа ръка, стъпя ли на Лицето. И ето ни тук. Където ще останем. Да почиваме в мир. Цяла нощ се блещих към брега и се питах: Как ще построя там космодрум? С какво? Как може да оцелееш в този хаос и половин ден, без да обезумееш напълно? Какво ще ядем? Ще можем ли да дишаме въздуха? Нищо чудно, че хрилестите не желаят да дойдат тук. Това окаяно място е неподходящо за обитаване. Изведнъж проумях всичко това и едва не се разсмях на собствената си глупост. Но няма нищо смешно, докторе. Цялото това пътуване е чисто безумие, нали?

Делагард се люшкаше напред-назад. Лолър едва сега разбра, че е пиян. Навярно разполагаше с тайни запази от бренди някъде на кораба. Сигурно бе пил цяла нощ. Беше толкова пиян, че чак изглеждаше трезвен.

— Трябва да си легнеш. Ще ти дам успокоително.

— Майната му на твоето успокоително. Това, което искам, е да се съгласиш с мен! Пътешествието ни е безумие. Нали, докторе?

— Нид, знаеш, че мисля точно това.

— И че съм луд също?

— Не зная дали си луд, или не. Виждам само, че си на ръба на нервен срив.

— И какво ако съм луд? — Делагард повдигна вежди. — Все още съм капитан на този кораб. Аз ви забърках в това. Толкова хора умряха заради мен. Не мога да позволя да загинат и останалите. Сега аз нося цялата отговорност за всички ви.

— И какво смяташ да направиш?

— Трябва да подготвим — заговори бавно Делагард, като обмисляше всяка дума, — маршрут, който да ни изведе обратно в обитаемите райони, до остров, на който ще се настаним, пък каквото ще да става. Ще накараме да ни вземат. Вече сме само единайсет — все ще се намери място за нас.