Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 192

— Единайсет полуголи мъже и жени, въоръжени с харпуни и игли за плетене на платна ще завладеят столицата на една неизмеримо напреднала чуждоземна цивилизация?

— Лолър, някога изучавал ли си земната история? Имало една страна на име Перу, която владеела половин континент и там имало храмове, построени от злато. После пристигнал един човек, казвал се Писаро, начело на двеста войници, въоръжени със средновековни оръжия, дето не стават за нищо, едно-две оръдия и мускети. Без да си дава много труд, той пленил императора и завладял страната. Почти по същото време друг човек, Кортес, имал подобен успех в една империя на име Мексико, която била също толкова богата. Важното е да ги изненадаш, да не помисляш за отстъпление, да нахлуеш, да отрежеш главата и тогава всички ще паднат пред теб. И всичко, което притежават, ще стане твое.

Лолър го гледаше втрещено.

— Нид, нека само ти напомня, че не посмяхме дори да размахаме пръст в наша защита, когато „далечните братовчеди“ на твоите свръххрилести ни изхвърлиха от един остров, на който живеехме от сто и петдесет години. Защото знаехме, че нямаме никакви шансове срещу тях. А ти ми казваш, че се готвиш да завладееш свръхразвита цивилизация с голи ръце, и ми разправяш разни басни за средновековни царства, паднали жертва на отдавна забравени герои. Божичко, Нид, осъзнай се!

— Ще видиш, докторе. Обещавам ти.

Лолър се огледа, сякаш призоваваше другите да се намесят. Но те го гледаха мълчаливо, без да реагират.

— Защо въобще си губим времето с това? — въздъхна той. — Няма никакъв град. Идеята е невъзможна. Не вярваш това и за минутка, нали, Нид?

— Вече ти казах, може и да вярвам, а може би не. Джоли обаче вярваше.

— Джоли беше луд.

— Не и когато пристигна на Сорве. Може би по-късно, след като толкова дълго му се присмиваха…

Лолър поклати глава. Делагард продължи да говори, все по-възбудено. Въздухът в каютата бе тежък и застоял. Лолър имаше чувството, че ще се задуши. Ужасно му се искаше да си сръбне малко розова тинктура.

Сега вече не се съмняваше, че Делагард е не само опасен — той беше побъркан. „И всички ние сме като изгубени деца тук, на края на света, без никакъв шанс да се спасим“.

— Не мога да слушам повече тези глупости — заяви той с глас, в който се долавяше отвращение и гняв, и изхвърча от помещението.

— Докторе! — извика Делагард. — Върни се! Проклет да си, докторе, ела веднага тук!

Лолър затръшна вратата и се затича по коридора.

Докато стоеше край перилата, без да се обръща, разбра, че отец Куилан е застанал зад него. Странно, откъде тази увереност? Може би беше страничен ефект на яростните еманации, с които ги заливаше Лицето?

— Делагард ме помоли да се кача и да говоря с теб — поде отецът.

— За какво?

— За твоето избухване долу.

— Моето избухване? — Лолър го погледна смаяно. На странната разноцветна светлина лицето на Куилан изглеждаше по-измършавяло от всякога. Кожата му бе покрита с тъмни петна, но очите му сияеха. — А какво ще кажеш за избухването на Делагард? Изгубени градове под океана! Средновековни завоевателни войни, от които трябва да вземаме пример!