Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 188

Невъзможно бе да не изпиташ възхищение. Дори хора, простовати и лишени от въображение като Неяна, Пиля или Гаркид, изглеждаха смаяни от странната промяна в пейзажа пред тях, от силата на необяснимите физически лъчения, идещи на пулсиращи вълни откъм Лицето. Всичките единайсет пътници се бяха подредили един до друг на палубата, забравили щурвала, компаса и платната, втренчили изумени погледи в острова, който сякаш ги бе уловил в непреодолима по сила магнитна клопка.

Само Кинверсон изглеждаше невъзмутим и спокоен. Беше се пробудил от транса и гледаше право към приближаващия се бряг. Неясни чувства си даваха среща върху покритото му с бръчки лице. Но когато Даг Тарп го попита дали се страхува, Кинверсон го изгледа ядосано и само поклати глава.

— Да се страхувам? — отвърна. — Не. Защо трябва? Най-странното и объркващо в картината пред тях бе постоянното движение. Нищо не стоеше неподвижно на острова. Растителността по брега, стига, разбира се, това да бе растителност, изглеждаше в процес на постоянен и динамичен буен растеж. Не можеха да се различат никакви топографски особености. Всичко се мърдаше, трептеше, вълнуваше и подскачаше в ритъма на причудлив, налудничав танц, подхранван от неизчерпаема енергия, и това сякаш продължаваше от сътворението на света.

Съндайра се приближи до Лолър и положи нежно ръка на голото му рамо. Двамата стояха, гледаха и едва си поемаха дъх.

— Какви цветове — прошепна тя. — Красота!

Гледката наистина бе фантастична. Светлината бликаше от всеки милиметър от повърхността. Бе ту яркобяла, ту ослепително червена, ту тъмновиолетова или непроницаемо черна. А след това се появиха и цветове, които Лолър не бе в състояние да назове. Изчезнаха преди да може да ги възприеме и ги последваха други, не по-малко въздействащи.

Тази светлина бе като силен звук — експлозия, оглушителен трясък, постоянно и мощно сияние. Съкрушителната й енергия притежаваше перверзна, влудяваща жизненост — подобна неистова ярост едва ли можеше да е нормална. Призрачни изблици от студен пламък танцуваха и сияеха, гаснеха и на тяхно място изникваха нови. Човек не можеше да държи дълго погледа си на едно място — силата на тези изригвания го караше да извърне очи. „Дори когато не гледаш — помисли Лолър, — островът продължава да бомбардира ума ти“. Сякаш се намираха пред огромен радиопредавател, изпращащ безжалостни биосензорни вълни. Той чувстваше как тези вълни го заливат, проникват в него, докосват ума му и ровичкат в главата му — като невидими пръсти, галещи душата му.

Стоеше неподвижно, прегърнал Съндайра през кръста, и усещаше, че всичките му мускули са се стегнали мъчително — от скалпа до ходилата.

И тогава, прорязвайки ослепителното сияние, зад него отекна един глас, който му се стори странно познат: гласът на Нид Делагард, силен и едновременно дрезгав шепот.

— Е, добре, всички по местата си! Чака ни работа!

Делагард дишаше тежко, завладян от странно вълнение. Лицето му бе навъсено, като че ли в душата му бушуваше някаква лична буря. Той крачеше прегърбен по палубата, улавяше ги един по един и ги дърпаше назад, за да не гледат към Лицето.