Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 16

— Делагард? Ти ли си?

Плещестият мъж пристъпи напред. Делагард беше, разбира се. Самоназначил се за най-старши на острова, инициаторът, душата на всички идеи. Какво ли търсеше тук в този час?

Делагард винаги изглеждаше така, сякаш се готви да направи нещо хитро, дори когато нямаше подобно намерение. Беше нисък, но не дребен, имаше яка фигура, създадена да крачи близо до земята, с къси крака и широки масивни рамене. Носеше дълъг до глезените саронг, разтворен на обраслите с гъсти косми гърди. Дори в тъмнината дрехата му блещукаше в алени и тюркоазни цветове. Делагард бе най-богатият мъж на острова, каквото и да означаваше това в един свят, в който парите нямаха никаква стойност, просто защото нямаше за какво да ги похарчиш. И той като Лолър бе роден на Хидрос, но притежаваше собственост на няколко острова и пътуваше доста. Бе с няколко години по-възрастен от Лолър, някъде около четирийсет и осем — петдесет.

— Доста си подранил тази заран, докторе.

— Навици. Нали знаеш. — Гласът на Лолър бе по-напрегнат от обичайното. — Това е най-хубавата част на денонощието.

— Щом предпочиташ да си сам. — Делагард кимна към електростанцията. — Проверяваш какво става, а?

Лолър сви рамене. По-скоро би се удушил със собствените си ръце, отколкото да разкрие грандиозния провал на безумния си замисъл, в обмисляне на който бе прекарал половината нощ.

— Казват, че утре щели да я пуснат.

— Аз пък чух за идната седмица.

— Не. Утре наистина ще заработи. След като чакахме толкова дълго. Получили са слабо напрежение и утре възнамеряват да го покачат до максимална стойност.

— Откъде знаеш?

— Зная — отвърна Делагард. — Хрилестите не ме харесват, но ми казват това-онова. Ние сме нещо като бизнес партньори. — Приближи се до Лолър и положи царствено ръката си на перилата, сякаш островът и океанът около него му принадлежаха. — Не ме попита защо аз съм станал толкова рано.

— Вярно.

— Станах да те търся. Първо отидох в твоя ваарг, но те нямаше. Погледнах към долната тераса и като видях някой да се движи там, реших, че може да си ти. И се оказа, че съм познал.

Лолър се усмихна кисело. Нищо в тона на Делагард не подсказваше, че може да е станал свидетел на неприятната случка при електростанцията.

— Доста е раничко да ме търсиш, освен ако не е нещо спешно — подхвърли Лолър. — За приказки имам предвид. — Посочи към хоризонта, където луната все още сияеше. Нямаше и следа от първите утринни лъчи. Кръстът, още по-ярък, след като Слънчев изгрев отсъстваше от небосклона, сякаш пулсираше върху черния фон. — По правило не започвам работа, преди да се зазори. Знаеш го, Нид.

— Проблемът е по-особен — рече Делагард. — И не може да чака. Освен това се решава по-добре на тъмно.

— Медицински проблем?

— Медицински, да.

— С теб ли нещо?

— Да. Но не аз съм пациентът.

— Не разбирам.

— Ще разбереш. Ела с мен.

— Къде? — попита Лолър.

— В корабостроителницата.

Какво ставаше, по дяволите? Делагард се държеше наистина странно. Вероятно беше нещо важно.