Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 155

Още няколко минути корабът бе под непрестанния обстрел на тези живи копия. После вещиците изчезнаха. Над кораба легна покой, морето се успокои — гладка огледална повърхност, докъдето поглед стига.

— Проклети гадини! — изруга ядосано Делагард. — Ще ги изтребя всичките! Ще ги смажа до последната!

Кога? Когато Лицето над водата го направи властелин на цялата планета?

— Нид, дай да ти видя раната — викна Лолър.

Делагард махна с ръка.

— Драскотина. Дори не я усещам.

— Както кажеш.

От трюма излязоха Неяна Голджоз и Натим Гаркид и почнаха да почистват палубата от мъртвите и издъхващи вещици. Мартело, който бе получил дълбока рана на ръката и имаше няколко забити люспи в гърба, дойде при Лолър за преглед. Лолър го прати да чака пред лазарета. Пиля слезе от такелажа и той я прегледа набързо — кървава диря през бузата, друга, по-дълбока, под едната гърда.

— Ще трябват няколко шева — каза той. — Боли ли много?

— По-скоро щипе. Всъщност пари. Понася се.

И се усмихна. Лолър все още виждаше възторга в очите й, желанието й да му се хареса. Тя знаеше, че спи със Съндайра Тейн, но нямаше нищо против. Може би сега се радваше, че е пострадала от атаката на вещиците — това й осигуряваше вниманието му, възможност да я докосне. Лолър почти я съжали. Сляпата й обич го натъжаваше.

Делагард, с окървавени гърди, отиде при Неяна и Гаркид тъкмо когато се готвеха да изхвърлят платнището с мъртви вещици през борда.

— Чакайте малко! Не сме яли прясна риба от дни. Гаркид се облещи.

— Да не смяташ да ядеш крилати вещици, капитане?

— Защо не? Можем поне да ги пробваме — отвърна Делагард.

Печената вещица имаше вкус на киснат седмици в пикня парцал. Лолър преглътна само първата хапка и се задави. Кинверсон и Гаркид отказаха да ги пробват, Даг Тарп, Хендърс и Пиля също побутнаха чиниите настрани. Отец Куилан си късаше по малко от своята порция и дъвчеше с нескрито отвращение и твърда решимост, сякаш бе дал обет пред Дева Мария да яде всичко, което му се поднесе, колкото и да е противно.

Делагард изгълта цяла чиния и поиска допълнително.

— Харесва ли ти? — Лолър повдигна вежди.

— Човек трябва да се храни, нали? Сили са ни нужни сега, докторе. Протеините са си протеини. А, какво ще кажеш? Опитай малко де.

— Благодаря — отвърна Лолър. — Ще мина и без точно тези протеини.

Някаква промяна настъпи в Съндайра. Сякаш новата цел на пътуването я караше да излезе от черупката на сдържаност и мълчание, която си бе наложила в началото, и сега, след като приключеха с любенето в усамотеното ъгълче на трюма, тяхното специално местенце, тя подхващаше неочакван автобиографичен монолог.

— Винаги съм била любопитна, още от малка. Понякога дори прекалено любопитна. Обикалях лагуната и събирах какво ли не. На няколко пъти разни животинки ме хапаха доста сериозно. На четири години едно раче дори ми влезе във вагината. — Лолър трепна и тя се разсмя. — Знаеш ли, май му хареса. Не и на родителите ми обаче.