Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 132

— Никога не съм губил кораб. Точка.

— Щяха да се обадят, ако имаха проблеми, нали?

— Ако са можели — обади се Кинверсон.

— Какво означава това? — Делагард го изгледа намръщено.

— Представи си, че цяла купчина от онези мрежоподобни същества изпълзи на палубата през нощта. Вахтата се сменя в три, хората се спускат по такелажа, втора смяна се качва на палубата, всички настъпват мрежите и те ги дръпват зад борда. За по-малко от минута половината екипаж на кораба е изчезнал. Деймис слиза от мостика да види какво става и също попада в капан. А после и останалите, един по един…

— Госпо крещя като побъркан, когато мрежата го улови — припомни им Пиля Браун. — Да не мислиш, че толкова много хора ще позволят на мрежите да ги изловят, без да се развикат?

— Значи не са били мрежите — сви рамене Кинверсон. — Било е нещо друго, което е изпълзяло на борда. Или мрежите плюс нещо друго. А после всички са измрели.

— И накрая излязла една уста и налапала кораба, така ли? — тросна се Делагард. — Къде, по дяволите, е корабът? Хората могат да загинат, но все кораба щяхме да го видим.

— Без екипаж корабът ще се превърне в жертва на вятъра и теченията дори в спокойно море — каза Оньос Фелк. — Сега може да е на десет, дори петнайсет километра от нас — кой знае? И да се отдалечава. Няма да го открием и след милион години.

— А може да е потънал — обади се Неяна Голджоз. — От дълбините е изплувало нещо, пробило е дупка в корпуса — и готово.

— Без да прати сигнал? — възрази Делагард. — Корабите не потъват за две минути. Все някой щеше да се свърже с нас по радиото.

— Знаеш ли — тросна му се Неяна, — може да не е било нещо, а петдесет неща, които са пробили петдесет дупки. И тогава любимият ти кораб ще потъне по-бързо, отколкото ти можеш да пръднеш. Е, това са само предположения.

— Кои бяха на борда на „Златно слънце“? — попита Лолър.

Делагард се зае да изброява на пръсти:

— Деймис, Дана и малкото им момче. Сидеро Волкин. Суейнърови. Това прави шестима.

Всяко име се стоварваше като удар със секира. Лолър се замисли за сгърчения стар занаятчия и прегърбената му жена. Суейнър имаше златни ръце, можеше да изработва какво ли не от оскъдните материали, които им предоставяше Хидрос. Волкин, умел и опитен корабостроител. Деймис. Дана.

— Кои още?

— Чакай да помисля. Някъде имах списък, но ще се сетя и сам. Хейнови? Не, те са с Янез на „Три луни“. А, да, Фредо Уонг и жена му — как й беше името?

— Лусия — подсказа Лиз.

— Лусия, да. Фредо и Лусия Уонг и онова момиче Берилда, с големите цици. И малкият брат на Мартин Янез, струва ми се. Да.

— Джоск — подсказа някой.

— Джоск, точно така.

Сърцето на Лолър се сви. Любознателното хлапе с ококорените очички. Бъдещият лекар на колонията, който един ден щеше да смъкне бремето на отговорността от плещите му.

— Това прави десет — рече той. — Но трябва да са четиринайсет, нали?

Хората започнаха да подхвърлят разни имена. Оказа се, че е трудно да си ги спомнят, след като бяха напуснали Сорве. Но всички бяха съгласни, че на борда на „Златно слънце“ са били четиринайсет души.