Читать «Гейтуей II» онлайн - страница 14

— Ако, ако — озъби се баща й. — Ако имахме такива кораби и ако можехме да ги насочим натам, накъдето искахме, да, светът щеше да е наш! Да се надяваме, че все още са годни за използуване. Да се надяваме, че поне някоя част от тези кораби работи.

— Ще работи, татко — пропя един сладък глас зад нас. Обърнахме се и видяхме, че това беше Джанин, опряла крак на ръкава на апарата за рециклиране на органични отпадъци, държаща в ръка бутилка домашен първокачествен алкохол от истински рециклирано зърно. — Бих казала, че това наистина заслужава да се отпразнува — каза тя, като се усмихна.

Ларви я погледна замислено, но нервите й бяха в добро състояние и само каза:

— Разбира се, това е чудесна идея, Джанин. Подай шишето насам.

Джанин опъна една малка женска глътка и го подаде на баща си.

— Мисля, че вие с Ларви ще искате да подремнете — подхвърли тя, след като се окашля… съвсем неотдавна, на четиринайсетия си рожден ден, се бе научила да пие силни напитки, и все още не й харесваха, но настояваше да пие, защото това беше привилегия на зрелите хора.

— Добра идея — потвърди Пейтър. — Цяла нощ будувах, чакай да видя колко прави това, да, почти двайсет часа. Всички ще имаме нужда от почивка, когато кацнем там долу — добави той, като подаде шишето на жена ми, която ливна две големи глътки в добре тренираното си гърло и каза:

— На мен още не ми се спи. Знаете ли какво ми се иска да правя? Иска ми се отново да видя лентата на Триш Бавър.

— За Бога, Ларви! Гледала си я един милион пъти.

— Вярно е, Джанин. Ако не ти е интересно, не я гледай, но се питам дали някой от онези кораби не е на Триш и… Е, просто искам още един път да ги разгледам.

Джанин стисна уста, но гените са голяма работа; тя умееше да се владее не по-зле от сестра си, стига да пожелаеше. Освен това доброто състояние на нервната система беше едно от основните изисквания, за да участвува човек в мисия.

— Ще я набера — каза тя, като се наведе над клавиатурата на Вера. Пейтър поклати глава и се оттегли в своята ниша, издърпа приличащия на акордеон параван, за да се изолира, а ние се струпахме около пулта. Тъй като записът беше на лента, можехме да получим не само образ, но и звук, и след около десет секунди се чу пращене, а после се появи и образът на бедната, разгневена Триш Бавър, която говореше пред камерата и казваше онова, което най-малко бихме желали да чуем от нея.

Лошото беше в това, че тази трагедия продължаваше толкова дълго, а ние я бяхме слушали през всичките тези три и половина години. От време на време пускахме записа и разглеждахме сцените, които тя самата бе заснела с портативната си камера. Разглеждахме ги в стопкадър, разглеждахме ги и при повишена скорост — не защото очаквахме да получим различна информация от онази, която хората от „Гейтуей Корпорейшън“ вече имаха (макар че никога не се знае), а просто защото искахме отново да се уверим, че всичко, което бяхме предприели, си струваше несгодите и изпитанията. Истинската трагедия се състоеше в това, че Триш не знаеше какво беше открила.