Читать «Проклетата кауза» онлайн - страница 166

— Имаме само петнайсет устройства в контейнерите на шлепа — заговори той авторитетно със силен акцент. — Трябва да ни дадете още време.

— Петнайсет никак не е малко — отвърна Мечката, който очевидно не се притесняваше от мъжа.

— Имаме нужда най-малко от двайсет и пет! Такава беше уговорката ни.

— Никой не ми е казал подобно нещо.

— Той знае. — Брадатият погледна към трупа на Хенд на пода.

— Да, ама в момента той не може да обсъди въпроса с вас — каза Мечката и стъпка фаса си.

— Не разбирате ли? — вбесено запита чужденецът. — Всяко устройство тежи един тон. Кранът трябва да го извади от басейна на реактора и да го прибере в контейнера. Това е много бавен и труден процес. Изключително опасен. Обещахте ни поне двайсет и пет устройства. Сега бързате и ставате непредпазливи заради него. — Той посочи ядосано към Хенд. — Имахме уговорка!

— Единствената ми уговорка е да се грижа за него. Трябва да го закараме на шлепа и да вземем докторката с нас. А после трябва да го заведем в болница.

— Това са глупости! Той изглежда вече мъртъв! Вие сте напълно откачени!

— Не е мъртъв.

— Виж го. Бял като сняг и не диша. Мъртъв е!

Те започнаха да си крещят. Ботушите на Мечката изтропаха шумно по пода. Той се приближи до мен и запита:

— Не е мъртъв, нали?

— Не — отговорих.

По лицето му се стичаше пот, когато извади пистолета си и го насочи към мен. После взе на прицел заложниците. Те се свиха разтреперани, а един от тях заплака.

— Не, моля ви! Моля ви! — завика заложникът.

— Кой искаше да ходи до кенефа? — изръмжа Мечката. Те мълчаха, клатеха покритите си с качулки глави и гледаха ужасено с широко отворени очи.

— Ти ли беше? — извика Мечката и насочи пистолета към разплакания.

Вратата на контролната зала бе отворена. Дочух бръмченето на Тото по коридора. Той се изкачи по стълбите и тръгна към нас. Щеше да е тук след секунда. Извадих дългия метален фенер, създаден от ЕСЗ, който племенницата ми бе пъхнала в сандъка с медикаментите.

— Мамка му, искам да знам дали е мъртъв — обади се един от терористите.

Разбрах, че играта свършва.

— Ще ви покажа — казах спокойно.

Бръмченето се усили. Насочих фенера към Мечката и натиснах копчето. Той изпищя ужасено от заслепяващия удар и притисна ръце към очите си. Размахах фенера като бейзболна бухалка. Костите на китката му изпукаха и пистолетът падна на пода. Роботът влезе в стаята с празни ръце. Хвърлих се по корем на пода и покрих очите и ушите си колкото се може по-добре. Стаята експлодира в заслепяваща бяла светлина, когато от главата на Тото избухна зашеметяваща бомба. Чуха се писъци и проклятия. Терористите сляпо се блъскаха в колоните и един в друг и не видяха как дузини агенти от ЕСЗ нахлуха в залата.

— Замръзнете на място, кретени!

— Мирно, или ще взривя скапаните ви мозъци!

— Никой да не мърда!

Не помръднах от ледения гроб на Джоуъл Хенд, когато хеликоптерите прогърмяха отпред, а краката на спускащите се с въжета агенти разбиха прозорците. Изщракаха белезници и оръжия изтрополиха по пода, сритани встрани. Чух плачещи хора и осъзнах, че това са заложниците, които вече бяха освободени.