Читать «Проклетата кауза» онлайн - страница 12

— Всичко наред ли е? — обади се Кай Су.

— Технически проблем — отговорих.

Преместих бутилката между краката си и я възседнах така, сякаш яздех ракета в студеното, мрачно пространство. После оправих презрамките на жилетката и прогоних страха.

— Имате ли нужда от помощ?

— Не. Внимавайте за кабели — казах.

— Тук трябва да се внимава за всичко — отвърна гласът.

Помислих си, че тук долу има много начини, по които да умреш. После нахлузих жилетката и я стегнах здраво.

— Всичко наред ли е? — отново запита Кай Су.

— Да. Но някакви шумове ви заглушават.

— Прекалено много смущения. Заради тези огромни корита. Слизаме към вас. Искате ли ни по-близо?

— Не още — отговорих.

Те поддържаха благоразумна дистанция, защото знаеха, че искам да видя тялото на спокойствие. Нямаше нужда да си пречим. Бавно се спуснах по-дълбоко към дъното. Осъзнах, че маркучът трябва да се е закачил в нещо и затова е толкова изпънат. Не знаех накъде да се движа. Опитах на няколко метра вляво, където нещо ме докосна. Обърнах се и застанах лице срещу лице с мъртвеца. Тялото му се размърда и ме побутна, когато неволно се отдръпнах назад. Той лениво се изви и се понесе към края на въжето, протегнал напред облечени в гума ръце. Приличаше на сомнамбул, вървящ зад мен.

Оставих го да се приближи. Той отново се удари в мен, но този път не се уплаших, защото не бях изненадана. Изглеждаше като че ли иска да привлече вниманието ми или да потанцува с мен из дяволската тъмнина на реката, която го беше погълнала. Поддържах равновесието си внимателно, като едва движех плавниците, защото не исках да разбъркам утайката по дъното или да се нарежа на ръждясалите парчета от стари кораби.

— Хванах го. Или по-скоро той ме хвана — казах в радиостанцията. — Чувате ли ме?

— Едва. Вероятно сме на около четири метра над вас. Изчакваме.

— Изчакайте още няколко минути. После ще го извадим.

Светнах фенера още веднъж, за всеки случай, но отново се оказа безполезен. Осъзнах, че ще трябва да видя сцената с ръцете си. Върнах фенера в жилетката и поставих компютърния пулт почти до маската си. Едва успях да видя, че съм на дълбочина около дванайсет метра и имам половин резервоар с въздух. Вгледах се в лицето на мъртвеца, но през мътилката успях да видя само неясни черти и измъкнала се от качулката коса.

Хванах го за раменете и предпазливо опипах гърдите му, проследявайки маркуча. Беше промушен през колана с тежести. Последвах го към мястото, където се беше закачил. След по-малко от три метра пред очите ми се появи голям ръждясал болт. Докоснах покрития с рачета метал на кораб и се отдръпнах, за да не се приближа прекалено много до него. Не исках да се напъхам под кораб с размерите на футболно игрище и сляпо да търся изход, докато въздухът ми свърши.