Читать «Копринената паяжина» онлайн - страница 48

— Хайде, идваш с мен — каза Ерик решително.

— Какво? — опита се неуспешно да освободи ръката си. — Искам да си легна — ужасно съм уморена.

— Да, знам. Но първо трябва малко да се отпуснеш.

— Ако се опиташ да заспиш в състоянието, в което си, ще сънуваш само кошмари.

Без съмнение беше прав, но тя не се предаде много лесно — още повече че вървяха по посока на неговото бунгало.

— Къде ме водиш?

— На малка разходка с колата.

Това не беше отговорът, който очакваше да чуе, но кога ли Ерик Гуджонсън беше правил нещо, което тя е очаквала?

— Разходка с кола? — повтори тя със слаб глас. — Къде?

Усмихна й се и зъбите му проблеснаха сред загорялото му лице.

— Почакай и ще видиш — подразни я той и обгърна с ръка раменете й, като я притегли.

Тя тръгна послушно — нямаше нужната воля и сила да спори и с радост го остави той да я води. Носеше върху крехките си рамене цялата отговорност за собствения си живот в продължение на толкова много години без каквато и да било подкрепа отстрани — обстоятелствата я бяха принуждавали сама да поема плюсовете и минусите от решенията си. Истинско облекчение беше да отстъпи тази отговорност на някого, макар и за малко.

Помогна й да влезе в колата, преди сам да се отпусне пред волана. Пресякоха широкия двор на лагера и минаха през портала.

— Отиваме към мястото за плуване — обади се тя, когато той взе завоя в тази посока.

— Да, но ще трябва да повървим малко, за да стигнем дотам, закъдето сме тръгнали. Искам да ти покажа нещо.

Нощта беше сравнително хладна и във въздуха се носеше усещане за дъжд. Ерик беше оставил прозорците и от двете страни отворени; Катлийн отпусна глава на облегалката, затвори очи и се потопи в успокоителните ласки на хладния въздух, който облъхваше лицето й.

Отвори очи, когато колата спря до мястото за плуване.

— Приятно е, но съм го виждала и преди — каза тя сухо.

Ерик се засмя.

— Явно се чувстваш по-добре. Възстановена е силата на острото ти езиче — отвори вратата откъм нейната страна и я измъкна навън. — Хайде, стегни се. Ще се наложи да повървиш малко.

Вместо да тръгне към реката, както очакваше, той пое към гората, като я влачеше след себе си.

— Ерик — обади се тя с тревога в гласа. — Сигурен ли си…

— Че знам къде отивам? — завърши той изречението й. Слабата лунна светлина не можеше да проникне през гъстите клони на дърветата, които се сплитаха над тях като огромен причудлив чадър. — Да, знам къде съм. Открих това място онази нощ, когато бях твърде… разгорещен… и имах голяма нужда от охлаждане. — Стисна ръката й и тя се изчерви.

Вървяха няколко минути, без да говорят. Изглежда, познаваше добре местността — помагаше й да избягва пълзящите растения, увиснали отгоре, и големите валчести камъни по пътя им.

— Къде?

— Слушай! — прекъсна я той. — Не чуваш ли реката?

Спряха и тя напрегна слух. Ясно чу шум от течаща вода.

Пресякоха последната бариера от дървета и лунната светлина разкри пред очите им крайната цел на Ерик. Край реката се простираше затворено пространство, покрито с бял, фин като захар пясък. То преминаваше естествено в покритото с дребни камъчета корито на реката. На около 30 метра нагоре по течението имаше големи скали, които образуваха точно тук малък бързей. Близо до песъчливия плаж водата се спускаше надолу с доста голяма скорост. Огромни дъбове и брястове протягаха клони над реката и оформяха естествен навес над нея. На това място тя беше тясна и създаваше чувство на интимност и закътаност. Беше наистина красиво.