Читать «Гибелни пясъци» онлайн - страница 23

Дали казваше истината, или лъжеше, за да ме подмами в някоя клопка? Погледнах го изпитателно. Не, това лице не можеше да лъже. Изписаният по него смъртен страх беше неподправен. Тук нямаше място нито за подозрения, нито за колебание. Възседнах камилата си. Вярно, отново се опитаха да ме завладеят подозрения, но думите на момчето «енте тайиб, енте тайиб — ти си добър, ти си добър» все още звучаха в мен. Те заглушиха гласа на съмненията и опасенията и ние полетяхме напред, за да спасим изпадналото в беда дете, или пък… за да се изправя повторно пред смъртна опасност. Скоро стигнахме до мястото, където скалите отстъпваха настрани. Там се бяха спрели туарегите. Камилите им лежаха на пясъка с обърнати към нас глави. Още от пръв поглед схванах какво е положението.

Пред себе си видях ръбовете на почти кръгъл огромен «котел» сред скалите, чийто диаметър възлизаше приблизително на два километра. Дълбочината му си оставаше за мен неизвестна, но сигурно не беше малка, защото каменните му стени се спускаха почти отвесно надолу. Невъзможно бе да се каже каква течност имаше в този «котел». Изглежда съдържанието му се състоеше от мокър, съвсем фин и лек пясък, който не бе в състояние да издържи никаква тежест. Представете си, че първоначално този огромен котел е бил пълен с вода или с каквато и да било друга течност. После пясъкът бил навян от пустинните бури. По-тежката долна част от такава пясъчна маса, понесена от самума, какъвто бяхме преживели и ние, е била задържана от високите скалисти ръбове, а вдигнатият високо горе във въздуха лек, кажи-речи безтегловен, прах е преминал над тях и се е спуснал и се е натрупал върху водата, без да потъне, защото не е бил по-тежък от нея. Ето така си представях образуването на това пясъчно езеро и не мисля, че се заблуждавах. Тежко и горко на онзи, който попаднеше в него! На около двайсет и пет метра от «брега на гибелта» видях тахтиреуаната. Тънката и лека материя, с която беше покрита, както и дългите пръти със знаменцата, стърчащи доста навън и от двете й страни, не й позволяваха да потъне. Вътре седеше туарегчето Калоба. Момчето бе достатъчно разумно да не се движи, но непрекъснато викаше за помощ. Веднага щом ме зърна, то жално проплака:

— Та’ал, та’ал йа сихди! Халисни мин ал мот, медед, медед -ела, ела, о сихди! Спаси ме от смъртта, помощ, помощ!

— Идвам! — отвърнах аз, докато скачах от седлото. — Стой мирен, за да не изгубиш равновесие!

Туарегите стояха безмълвни. Очаквателните им погледи не се откъсваха от мен, наистина мрачни погледи, но в тях не бе останала и следа от омраза и жажда за отмъщение. Предводителят им също слезе от камилата си. Щом чу думите ми, в голямата си радост той хвана и двете ми ръце.

— Ти ще отидеш при него? Смяташ, че е възможно да бъде спасен?

— За Бог няма нещо невъзможно — отговорих му. — Вярно, опасността е голяма, но ако Всемогъщият ме подкрепи, ще ти доведа сина здрав и читав. Ала ако Бог е решил другояче, то аз ще загина заедно с детето.