Читать «Гибелни пясъци» онлайн - страница 12

— Който ще ме улучи колкото и първият. Ти не можеш да стреляш. Ще ти покажа как става това. Камил, слез от седлото!

Моят слуга скочи на земята. Тибусът беше приближил камилата си само на крачка от мен. От предния край на седлото му висяха неговите две метални копия. Аз посегнах към тях.

— Куче, какво ще правиш с копията ми? — викна ми той.

— Ще ти покажа как се стреля. Гледай внимателно!

Подадох на Камил едното копие, като го накарах да се отдалечи с него на известно разстояние и там да го вдигне над главата си. После извадих револверите си и дадох всичките дванайсет изстрела по копието, след което Камил го занесе на тибуса.

— Разгледай го добре! — подканих го аз. — Дванайсет изстрела и дванайсет дупки.

Той огледа дръжката му и от смайване не можа да каже и дума. Междувременно керванът беше спрял. Тогава накарах Камил да отнесе второто копие и да го забие толкова далеч в пясъка, че едва можех да го различа на звездната светлина. Моята хеджина стоеше съвсем неподвижно. Беше свикнала на изстрели, така че не стана нужда да слизам от нея.

— Брой гърмежите! — подканих тибуса и вдигнах карабината «Хенри», която имаше двайсет и пет патрона. Прицелих се грижливо и започнах да натискам спусъка, като внимавах всеки нов изстрел да попада в целта малко над предишния.

— Колко куршуми изстрелях? — попитах го.

— Петнайсет — отвърна тибусът, който изобщо не бе в състояние да си обясни как мога да стрелям толкова пъти, без да зареждам.

— А сега разгледай копието!

Донесоха му го. Той взе да опипва дупките с пръсти и да ги брои.

— Машаллах! Петнайсет дупки! — изплашено възкликна той. — Този християнин е сахир, а пушката му е бундукийет ал муджизе. Тя има безброй куршуми в цевта си!

— Каза самата истина — съгласих се с него. — И както мога да стрелям колкото си искам пъти и безпогрешно да улучвам целта, така и куршумите ми могат да стигнат колкото си искам надалеч. Какво са тогава вашите оръжия в сравнение с моите пушки! Ти се опита да ме убиеш и стреля по мен. Този път ще ти простя, защото съм християнин, който прави добрини дори на враговете си. Но осмелиш ли се още веднъж да ми причиниш някакво зло, тогава и на теб, и на твоите хора ще отворя портата, която води към моста на смъртта, и никакъв Пророк, нито пък халиф ще може да ви спаси живота. Аз съм Кара Бен Немзи и ти тепърва ще ме опознаеш!

Той не ми отговори нито дума. Другите също загълчаха. Направих знак на Камил отново да възседне животното си и двамата започнахме да яздим далеч пред останалите, без някой да се осмели да ни попречи. Естествено, незабавно пак заредих револверите си и допълних изстреляните петнайсет патрона от карабината «Хенри».

От този момент нататък ние яздехме, както си искахме, ту начело на кервана, ту отстрани, но винаги така, че да не може да ни изненада в гръб някой коварен куршум. До утринната молитва напредвахме през пясъчна пустиня, а после спряхме. Когато след два часа почивка отново продължихме пътя си, теренът започна да се променя. Пустинята остана от лявата ни страна, а отдясно лека-полека пред нас се заиздигаха все по-високи скали със странни форми, които следваха една подир друга, ту отстъпвайки назад, подобно на заливи, ту изскачайки напред като предпланини и понеже не бяхме достатъчно близо до тях, оставяха в нас съмнения, дали са напълно естествени образувания или тук-там формите им се дължаха на намесата на човешка ръка. Виждаха се зидове и колонади, бойници и еркери, отвори на прозорци и големи порти с арки над входовете. Голямо желание имах да се приближа до тях, но не исках да се отдалечавам от кервана, защото предполагах, че скоро щяхме да стигнем до мястото, където желаеше да ни заведе кабирът.