Читать «Керванът на робите» онлайн - страница 3

— А къде ще пренощуваме довечера? — продължи да пита чужденецът.

— Край Бир Аслан , където ще стигнем един час след Могреб .

— Това име не звучи много успокоително. Няма ли опасност да срещнем лъвове при извора?

— Вече не. Но преди много години там се бил заселил Господарят с голямата глава заедно с жената и децата си. Много хора и животни станали негови жертви, а всички воини и ловци, тръгнали да го убият, се връщали или с разкъсани крайници, или дори били изядени от него. Аллах да прокълне душата му, както и душите на всичките му прадеди и на цялото му потомство! Тогава дошъл някакъв чужденец от Франкистан, скрил отрова в къс месо и го отнесъл близо до извора. На следващия ден лакомият хищник лежал мъртъв край водата. Жена му така се изплашила, че избягала с децата си, но накъде, това никой не разбрал, ала Аллах го знае. Дано заедно с дъщерите и синовете си да е загинала най-мизерно! Оттогава край онзи извор никога вече не са се мяркали лъвове, но името му останало.

Живеещите в пустинята араби се изразяват така лошо за някой лъв само когато той е вече мъртъв и следователно не може да им стори никакво зло. Но по адрес на живия лъв всеки много се пази да използва подобни обидни изрази, а да не говорим за проклятия. Хората дори избягват да употребяват думата «саба», лъв, и ако някога все пак си послужат с нея, то я произнасят само шепнешком, за да не я чуе хищникът. Арабинът си мисли, че лъвът ще я долови дори и да се намира на много километри и ще се появи, щом бъде изговорена.

Също като негърското население на Судан и много араби са на мнение, че във всеки лъв се е вселила душата на някой умрял шейх и затова дълги години търпят разбойничествата му, докато най-сетне броят на жертвите стане твърде голям. Едва тогава тръгват на тълпи, за да го погубят, при което преди да започне борбата, те държат гръмки високопарни речи.

Докато смелият европейски ловец не се бои да се изправи пред лъва съвсем сам и дори предпочита да потърси страшния хищник през нощта на мястото, където ходи на водопой, за да го убие с безпогрешния си куршум, арабинът смята подобна постъпка не само за изключително дръзка, а и направо за чисто безумие. Когато стадата на някой арабски дуар оредеят от нападенията на лъва дотолкова, че най-сетне хората изгубят търпение, тогава се вдигат на крак всички мъже, годни да носят оръжие, за да го убият. Но естествено това става посред бял ден. Въоръжават се с всичко каквото им падне, дори с камъни, после изговарят молитвата на свещената Фатиха и се отправят към леговището на лъва, което обикновено се намира сред скали, обрасли с трънливи храсталаци.

Тогава някой от арабите, който се отличава с особена речовитост, най-учтиво известява на животното желанието им то да напусне местността и да отиде да яде говедата, камилите и овцете на някое друго село. Естествено няма успех. После на лъва настоятелно и сериозно се прави достояние решението на старейшините от селото — също напразно. Тогава говорителят заявява, че в такъв случай са принудени да прибегнат до насилствени мерки и мъжете започват да хвърлят камъни по гъсталака, докато пробуден от дневната си дрямка, гордо и величествено лъвът се измъкне от трънаците и се покаже иззад скалата. В този миг изсвистяват всички стрели, из въздуха профучават всички копия, всички пушки изгърмяват. При това проехтяват такива крясъци и викове, че ако лъвът притежаваше поне отчасти музикален слух, незабавно би избягал.