Читать «Бенито Хуарес» онлайн - страница 6

— Ах, слава Богу! — възкликна затворникът зарадван. — Ето ти и оръжие!

Той отново се спусна долу, сграбчи камъка и заудря с него по земята наоколо. Плъховете тутакси го наваляха, получи многобройни ухапвания, ала той продължи да ги трепе методично един след друг, докато престана да мърда и последният. При опипванията наоколо, ръката му се натъкна на някакъв кръгъл, кух предмет. Изкрещя ужасен — беше хванал мъртвешки череп.

— Такава ще бъде и моята съдба! — произнесе той. — Господи, о, Господи, какво съм сторил, та да заслужавам такъв край! Проклет да е Кортейо, проклет да е Ландола!

Беше застанал в мрака на килията си, отправил пестници нагоре. В същия миг трепна от уплаха, защото някъде над него прозвуча глас:

— Ландола? Да, нека е проклет за вечни времена!

В гласа се долавяше толкова ярост, че робът потръпна.

— Какво беше това? — попита той. — Кой си ти, дето говориш по тези места испански, езикът на моята родина?

— Първо ти кажи кой си — отекна надолу, — ти, който изби дупка в зида на килията ми!

— Аз съм испанец от Мексико — отговори робът. — Името ми е Фернандо де Родриганда.

— Santa Madonna! — прокънтя гласът. — Дон Фернандо, братът на граф Мануел де Родриганда?

— Valgame Dios! Вие говорите за моя брат Мануел! Нима го познавате?

— Дали го познавам? Ами че аз бях…, но чакай! Изобщо не е възможно вие да сте дон Фернандо. Та той е мъртъв от години!

— А аз ви казвам, че не е мъртъв, макар и да бе обявен за покойник. Истината е, че бе отвлечен от Ландола и продаден тук.

— Сеньор, това, което ми разказвате, звучи като приказка и почти не мога да го повярвам. Но като поразмисля, не ми се струва невъзможно. Та нали и дон Мануел… За това обаче по-късно! Ще сляза при вас, дон Фернандо. Може би ще ми се удаде с ваша помощ да отстраня още един камък. Сетне отворът ще е достатъчно голям да мина отвъд. Ще ми помогнете ли, дон Фернандо?

— На драго сърце. Веднага се качвам.

Старият запълзя по тесните стени нагоре и с обединени усилия двамата затворници успяха да отместят втори камък. Сега дупката беше достатъчно широка да се провре един не особено пълен човек.

— Слизайте, дон Фернандо! Идвам след вас — рече другият.

— Само да не ни заварят заедно! — предупреди старецът.

— Няма кой да ни открие. Ние сме обречени да умрем от глад или да бъдем изядени от плъховете, така че ще ни оставят сами. А и да посетят някой от двама ни, достатъчно тъмно е да се пропълзи незабелязано през отвора. Ние трябва да поговорим. Идвам.

Старият се смъкна отново долу и другият го последва. Килията беше толкова тясна, че двамата стояха гърди до гърди, но това не ги безпокоеше. Напротив, графът бе изпълнен с блаженство, че има човек край себе си, в чието лице очакваше да намери приятел. Онзи го улови за двете ръце и пробъбра:

— О, дон Фернандо, нека ви стисна ръката! Чувствам се на седмото небе от радост след дългите страдания да открия съотечественик, тъй като аз съм родом от Манреса.

— От Манреса? Толкова близо до Родриганда? — изуми се дон Фернандо.