Читать «Бенито Хуарес» онлайн - страница 184

— И тези хора са ваши заложници?

— Да, разпорежданията ми предизвикаха тук доста вълнения.

— Това не бива да безпокои един честен войник. Какво ще предприемете спрямо тях?

— Човек би следвало да прекара всички тия предатели под ножа и така, веднъж завинаги би се освободил от тях.

— Защо не го сторите?

— По две причини. Екзекуцията на шейсет мирни граждани, ще предизвика бунт, срещу който в момента се чувствам твърде слаб. Вече казах, че понастоящем разполагам с малко сили.

— Предоставям ви на разположение моите.

— Това би било само моментна подкрепа. Та нали продължавате пътя си.

— О, моите пълномощия не ми забраняват да остана тук, додето се възстанови спокойствието, или се върнат вашите отделения от Гуаделупа.

— Това действително е една добре дошла помощ. Но втората ми причина е свързана с несигурността, която изпитвам. Не зная мога ли да разполагам с живота и смъртта на толкова цивилни лица. Изправен съм пред отговорност, каквато вероятно нямам право да поема.

— Що се отнася до това, мога да ви освободя от всички грижи. Вие имате не само правото, а и най-строгото задължение да разстрелвате на място всички републиканци. В Декрета от 3 октомври миналата година император Макс заповядва да се разглежда всеки републиканец, бил той генерал или просяк, просто като бандит и да се постъпва като с такъв, което означава да се екзекутира на място.

— Декретът ми е известен, но не съм мислил да си позволявам прекомерно голяма строгост при изпълнението. Той по скоро би трябвало да служи за сплашване.

— Заблуждавате се, другар. Аз съм натоварен да ви връча една разпоредба за действия, изготвена от щаба на корпуса. Този документ отстранява всяко съмнение по отношение задължението, което имате да изпълнявате.

Полковникът извади от джоба на куртката си голям, многократно запечатан плик и го предаде на коменданта. Онзи го прие с думите:

— За мен работата е много важна и ще помоля да ме извините, че ще пристъпя към запознаване още във ваше присъствие.

— Четете спокойно, другар!

Комендантът отвори плика и се зачете. Лицето му приемаше суров, решителен вид. Накрая сгъна документа и заяви:

— Сега не може да има и място за съмнение. Чувствам се направо облекчен.

— И какво все пак ще извършите?

— Моят дълг! — обяви късо полковникът — Ще наредя да разстрелят заложниците.

— Кога?

— Хм! Мога ли да разчитам на вас?

— Напълно. Ще остана, докато престанете да се нуждаете от нас.

— Смятате, присъдата де се приведе в изпълнение колкото може по-скоро?

— Да. Вие може би ме познавате или поне сте слушал за мен. Досега мексиканец от мен пощада не е получил. Не мразя наистина тази нация, но я презирам. Вие ще ми окажете огромна услуга, ако позволите да присъствам на екзекуцията на тези хора.

— Мога да ви предоставя това удоволствие — дигна рамене комендантът.

— Но кога? Да се надяваме още утре.

— Не става. Все пак трябва да се проведе съд, да се произнесе присъда.

— Не е нужно, другар. Тая пасмина не заслужава чак такава церемония.

— Може би имате право. При това пълномощията ми гласят, че мога да действам по свое усмотрение. Човек застрелва бандита, щом го мерне на мушката си.